Нещата от живота

От детска любов до перверзни приказки, запечатани в малък бял плик

Отварям пощенската си кутия (истинската) само за да изхвърля стари брошури от Метро, компания за евтини шофьорски курсове, фризьорски салон с "издухване" на половин цена и да освободя място за нови… същите. Имаше дълъг период, в който маловажното ключе се беше затрило някъде и пощата ми сама се справяше със спама. Нямаше място за още боклуци, печелеха само първите. Последния път като получих пощенска картичка (истинска), беше преди 2 години, намерих я, когато човекът, който я беше изпратил, вече се намираше на има-няма десет преки от въпросната кутия и мен. Бях третият от тримата души, които не бяха видели перуанските му пейзажи.

Мейлите влизат в графа служебно задължение. Личната ми кореспонденция се разменя във Facebook, като рядко води до изтръпване. Истинско писмо не съм чакала от… никога. Представям си го като това да чакаш имейл, ама чакането толкова се протаква, че със сегашните си навици би ми писнало да вися след филм време. Днешните пощенски кутии живеят на джънк. Храната им е лишена от витамини, макар и често да е прескъпа. С доставка на последния вид Топлофикация и EVN се справят блестящо. Храна за душата няма. За сърцето няма още повече.

След толкова писане на компютър смятам Moleskine-а си за романтичен навес сред дъжд неромантика, пък и начин все още да разпознавам ръкописните си букви без особена почуда. Има хора, които са забравили да пишат с ченгели и завъртулки. Вече е без значение с коя ръка го правиш, всички трещим и с двете по клавиатурата. Наскоро получих пишеща машина – още романтика (все пак за родените по демократично време тя никога не е била ежедневие). Delete-ът е бяла гума, трие горе-долу. Параграфите ми са криви, но на кого му пука. Когато някой каже, че думите са красиви, едва ли има предвид, че г-то е пораснало точно толкова, колкото р-то. Да живеят клишетата – думите са… красиви отвътре и не знам защо никоя миска не се сеща да каже, че точно те ще спасят света.

Някога хората си пишели мръсни писма и се надявали да не попаднат в грешни ръце. Изневерявали си с думи, а не със sms-и. Правили бавна любов в продължение на страници, а не набързо в 140 знака.

Чакали… много. Месеци, години, животи минали в чакане на пощальон, с когото дори нямат връзка. Някои писма не пристигали, а често било твърде важно. В Тетрадката (за своите 2 часа филмът е изключително образователен по въпросите на любовта, гледала съм го с всичките си гаджета, все за пръв път) Али не получи навреме 365-те писма, които Ноа й изпрати. Малшанс. Вероятно биха осмислили тази година.

Любовните писма трябва да са длъжни да пристигат, иначе пощите на съд за съучастничество в нещастие.

Тези писания ще изчезнат като динозаврите, за да събереш днешните гениални любовни думи (сигурно ги има), трябва да си поне хакер, да разбиеш милиони пароли и да посветиш живот в ровене из джънка в търсене на истината.

За да пишеш любовно писмо, не е нужно да си писател, въпреки че е плюс. Всъщност и композиторите го могат, особено Бетовен. Някога (1806 година) той писал на неизвестна (за нас) жена:

"Мой ангел, мое всичко, мое аз,
Днес само няколко думи и при това с молив (с твоя).
…
Можеш ли да промениш факта, че ти не си изцяло моя и аз не съм изцяло твой – О, Господи, погледни красотите на природата и успокой сърцето си с това, което е неизбежно – Любовта изисква всичко – и при това справедливо – от мен за теб и от теб – за мен. Но ти така лесно забравяш, че аз трябва да живея и за себе си, и за тебе… Сърцето ми е изпълнено с толкова много неща, които искам да ти кажа – ах – има моменти, когато чувствам, че думите са безсилни – Усмихни се – Остани мое вярно, мое единствено съкровище, изцяло моя, както и аз съм изцяло твой. Боговете трябва да ни дарят останалото, което ни е предопределено – ще стане."

Романтичните излияния някога не били проява на липса на мъжественост, поне ако някой не посмее да нарече Наполеон лигльо. Писал е много и му се е получавало. Едно от най-личните му писма е адресирано до тогава бъдещата му съпруга Жозефин, 1795 година:

"Събуждам се изпълнен с мисли за теб.
Гледам портрета ти, унесен в блян. Опияняващият спомен за последната ни незабравима вечер обърква сетивата ми и ме изпълва с кротка смут. Сладка и единствена Жозефин, как успя така да подчиниш сърцето ми! Не бих понесъл да те видя тъжна! Или пък гневна, или угрижена за нещо… Душата ми не ще се примири! Таиш ли още изненади за твоя скромен и смирен любовник? Не издържам, Жозефин! Давя се в океана от безбрежна страст и обич. Изгаря ме вулканът на твоята опустошителна любов. Портретът ти не ще ми стигне!
О, любима! Веднъж завинаги разбрах, че картина с твоя лик, макар и дяволски красива, не би могла да те замести… Ще закипи кръвта ми тутакси, щом зърна те пред мен."

Преди повече от век Луис Карол преживял странна болест, наричал я Гертруд. Отишъл на лекар със страх, че нещо странно се случва с тялото му, кой да предположи, че раздялата боли физически. Изглеждал уморен, препоръчали му да си остане в леглото. Оплакал се, че може би устните му са причината, тогава докторът споделил опасения, че е целувал твърде много. В писмо до Гертруд Карол разказал случката – "Тогава докторът каза: „Не трябва да я целувате, докато устните ви не заздравеят.“ Но какво да направя, отговорих аз, защото, разберете, дължа й още 182 целувки. Той ме погледна мрачно, сълзи се спуснаха по бузите му и каза: „Бихте могли да й ги изпратите в кутия?“

Тогава си спомних за малката кутия, която веднъж купих от Dover с мисълта, че някой ден бих могъл да я подаря на някое момиче. Та опаковах много внимателно всички целувки. Кажи ми, пристигнаха ли непокътнати при теб, или са се загубили по пътя си? "

В малките си пощенски чанти пощальони пренасяли думи, които биха счупили стрелките на емоционален кантар. Тоновете любов, въздишки, сълзи и страст се теглели на грам. Отчаяние, ескалирали емоция и неприкрита еротика излизали изпод моливите на своите притежатели. Мръсни приказки се разменяли по официалния път. Техен цар е Буковски. Писмото му до хипарката Линда Кинг от 1972 звучи така – "Всичко, което правиш, ме възбужда ужасно… Ти, кучко, ти гореща опърничава, ти любима жена, ти си причината за нови стихове, ти вдъхна надежда и нова радост на старото куче… усуквах се около главата ти, опитвайки се да усетя езика ти в устата си, при моя език. Обичам те, и онзи хладилник, това, как се сграбчихме и сборихме, и онази скулптура, която ни гледаше с малката си цинична усмивка, изгарям…
Желая те,
Желая те,
Желая те,
теб, теб, теб, теб, теб, теб!"

Заклеймена като безнравствена била връзката на Оскар Уайлд с младия му любовник Алфред Дългас, или Бози, както авторът го наричал гальовно. Когато мълвата се разнесла из обществото от пуритани, авторът е арестуван. Подобни свръхсвободни прояви се смятали за безнравствени и официално за престъпление според британското законодателство. Последвал безподобен медиен фарс и две години в тъмницата за Уайлд. В затвора той не получава писмата на любимия си и изпада в крайно отчаяние. В едно от писанията си до лорда, по време на тяхната връзка, Уайлд споделя – "Сонетът е прекрасен, чудо е, че тези Ваши червени като розови листа устни, са направени не по-малко за музика и песни, отколкото за лудостта на целуването."

Писмото е подписано със:
Завинаги, с неумираща любов,  
Ваш, Оскар

Примерите за споделена страст и емоция са хиляди. Много непозволени истории са документирани на хартия, много образи на любов са нарисувани с думи. Хората не обичат по един и същи начин, както и не пишат еднакво. Ето, Бенджамин Франклин е обожавал своята Madame Brillon, но в едно от писмата си й обяснява, че едно не разбира – защо тя е против това той да даде своята любов и на останалите жени. Себераздаващият се Франклин живее в недоумение защо Brillon е против изневерите му. Хемингуей пък по детски чисто изливал цялата си любов в прочувствени писма до Мари Уелш, неговата четвърта жена. Наричал я галено Pickle – "Без теб е трудно, сякаш ад, справям се, но ми липсваш до смърт. Ако се случи нещо с теб, ще умра, така както животното в зоопарка ще умре, ако нещо се случи на неговия приятел.
С много любов, скъпа моя Мари. Знай, че не съм нетърпелив, отчаян съм."        

Днес никой не парфюмира писма. Рядко изливаме чувства от страх да не станем по-уязвимият от двамата. Любовните писания се трият с едно копче в пристъп на гняв или след финала на връзката. Миналото не се документира, хронологията се трие и забравя… любовта също.