Михаела Вачева: „Не всички просто имаме дом“

За свободата на две колела и мястото, което наричаме дом – разговор преди откриването на изложбата „Ничия гора“

Снимки: Михаела Вачева

Понякога, за да усетиш чужда история, трябва да смениш собственото си темпо.

Тази година фотографката Михаела Вачева пътува по-малко, прекарва безброй часове на колелото, бяга в гората и преодолява страха си от плуване в открити води. Именно в този по-бавен ритъм намира близост с Алаа Хадид – момче от Сирия, което всяка събота изминава близо сто километра с велосипед през Стара планина. Михаела живее между България и САЩ, а фотографиите ѝ стигат до The New York Times, The Washington Post и Der Spiegel. В първата си солова изложба „Ничия гора“ тя остава близо до ежедневието на Алаа – пътуванията, времето насаме и живота с приемното му семейство в Трявна. Отваря ни място в една история за радостта от движението и усилието да изградиш дом, докато бъдещето ти още е несигурно. Преди откриването на 11 октомври от 17:00 ч. в Bobbina Cultural Space говорим с нея за свободата, принадлежността и онова, което чуваме, когато забавим.

– Какво те привлича към социално ангажираната фотография и как подбираш историите, по които да работиш?

– От най-ранно детство ме занимава идеята за справедливостта. Искам да вярвам в социалния договор помежду ни – че ако избираме да живеем заедно, си дължим определени неща един на друг. Питам се как разбираме кого включваме в общността си, кого оставяме встрани и какво означава човек да усеща, че има място сред околните.

Избирам теми, с които имам някаква лична връзка

и които ми дават възможност да остана дълго с хората и историите им. Връщам се отново и отново, защото ми е интересно как с времето се променя разбирането ни за това, което се е случило, и за начина, по който го преживяваме.

– Какво те накара да забавиш темпото и да се потопиш в ежедневието на едно момче от Сирия в Трявна?

– Историята на Алаа се случва в разстоянията, които изминава с колелото си, времето, прекарано сам в гората, бавните моменти в къщата на приемното му семейство, в чакането на документи и в особеното усещане за живот, който още не знае дали е преходен като сън или началото на нещо устойчиво. Тази година и моят живот е по-бавен от обикновено. След труден завършек на миналата година вложих много време в създаването на нова структура и рутина в живота си чрез спорт. Превъзмогнах страха си от плуване в открити води, прекарах безчет часове на колелото, бягах, особено в горите, и всичко това беше адски много време, прекарано сама. Много повторение. Пътувах много по-малко.

Използвах привилегията на забавения ритъм на живота си,

за да усетя историята на Алаа на по-бавна честота. Да разбера колоезденето му като израз на радост и форма на съпротива. Да усетя усамотяването в онова, от което ни е било страх, като лечебно.

– Какво те докосва най-силно в работата с деца бежанци, които са пристигнали тук без семействата си? Как го откри в историята на Алаа?

– Като майка най-силно ме докосва мисълта за неописуемата жертва, която майките са направили на сбогуване, вярвайки, че тая раздяла ще даде на децата им по-добър живот. Винаги, когато съм с децата, мислено казвам на майките: „Те са с мен и са добре“. Докосва ме и несъответствието между тежестта на преживяното от децата и способността им да продължават да вярват в доброто. При Алаа това е особено ясно – той има тежка съдба, но и невъобразимо силно желание да създава добро около себе си, да бъде полезен, да свързва хората, да се усъвършенства.

– Ти живееш между България и САЩ. Какво разпозна от собственото си търсене на дом в неговата история?

– Разпознах усещането, че не всички просто имаме дом. Домът за някои от нас е нещо, което постепенно изграждаме между различни места, любими хора и версии на себе си.

Животът между България и САЩ ме е научил, че принадлежността може да бъде малко несигурна.

Да имаш повече от един адрес и въпреки това да се питаш къде точно си вкъщи. При Алаа това усещане е много по-остро, защото за него въпросът не е само емоционален – бъдещето му зависи и от това дали държавата ще му позволи да остане. Мисля, че това прави неговото движение през българските гори още по-важно. Той буквално и метафорично търси място, в което да продължи напред.

– „Ничия гора“ ни отвежда далеч от градския шум. Какво би искала да отнесем от нея обратно в собственото си ежедневие?

– Надявам се да вземем със себе си малко повече внимание към незабележимите процеси, от които всъщност се състои един човешки живот. Да си припомним, че в природата, където всички принадлежим еднакво,

по-лесно чуваме нуждите си в реално време.

Може би това е и начин да мислим за Алаа – не като за някой, който е бил „спасен“, а като за човек, който продължава да се вслушва в себе си и да гради с усилие неща, които вземаме за даденост, като рутина, като чувството за принадлежност, като усещането за дом.

Материалът е създаден с финансовата подкрепа на Български фонд за жените и Европейския съюз. Изразените възгледи и мнения са единствено на автора и не отразяват непременно тези на Българския фонд за жените, Европейския съюз или Европейската изпълнителна агенция за образование и култура. Нито БФЖ, нито ЕС, нито ЕИАОК могат да бъдат държани отговорни за тях.

Яна Бюрер Тавание: „Надеждата е стратегия“

Какво става в града?! Последвай Instagram профила ни и разбери пръв.

Абонирай се за YouTube канала ни и виж града отблизо и далеч.