Васил Попов: „Обикновено реалното се оказва най-страшно“

Срещаме се с автора на „Караеврен“, за да поговорим за фолклора, пътуванията, Антарктида и тънката граница между легендите и човешката природа

Надали има човек в България, който да не е чувал за  „Мамник“, с който всичко започна, „Лехуса“, „Аждер“ и финала на змейската поредица „Караеврен“.

Авторът им Васил Попов успя да превърне своята фентъзи вселена в абсолютна мания

и да пренапише правилата не само на този жанр у нас, но и на това какво означава да си успешен писател. По-важното обаче е, че събуди нов интерес към българския фолклор и мистика у публиката, а това той самият усеща като своя мисия. В постоянно пътуване от забравени български села до ледовете на Антарктида, той открива отново и отново, че най-страшното почти винаги се оказва най-човешкото.

„Караеврен“ току-що излезе и ти сам го наричаш най-мащабната и безмилостна история, която си писал. Какво трябваше да се случи в теб като автор, за да стигнеш до този финал, и усещаш ли го повече като затваряне на кръга или като врата към нещо ново?

Със сигурност змейската сага завършва с тази книга. Тя започна с финала на „Лехуса“, в „Аждер“ се заплетоха нови възли и сега дойде време да се разплете цялата мистерия.

Трябва да призная, че с известна доза облекчение завърших „Караеврен“, защото, когато си нанизал нишки, които трябва да помниш и проследяваш цели три книги, е страшно натоварващо и притискащо. Аз бързах не само заради срокове и заради това, че читателите искат възможно най-скоро продължението, а защото не мога да си представя такава история да се пише с години. Чувал съм писатели да казват „когато дойде вдъхновението“,

но при мен всичко е със синопсиси, таблици, бележки, за да не забравя нещо,

и ако това нещо трябва да го следя и пиша пет години, направо не знам! Със сигурност ми падна камък от сърцето, когато завърших книгата. Разделил съм се с немалко герои и макар че съм оставил вратички за продължение, като цяло мисля, че това по-скоро е последната книга от поредицата или поне за известно време ще я оставя, защото имам нужда да пиша и други неща.

Отвъд конкретните същества какво в българския фолклор продължава да те държи заинтригуван? Има ли поверие, образ или загадка, които и до днес не можеш да си обясниш докрай?

Аз ги откривам непрекъснато. Много обичам да ходя на литературни срещи из България, срещам се с хора, говоря си с местните и разбирам от тях легенди, но и как живеят, какви са им проблемите, опитвам се да ги опозная. Например бях в Павликени и там има едно близко село Горна Липница. Бях чувал за Липнишкия змей, но не знаех подробности. Оказа се, че директорката на регионалния музей е писала статия за това и беше развълнувана, предложи ми да отидем заедно до селото и да ми разкаже. Повечето легенди със змейове са все в планински села, гористи местности, а това село е в равнина.

Има едно място, което е белязано с два антични камъка и хората вярват, че преди много време там е паднал змей,

ранен от гръмотевица. Това е бил краят на селото, гранично място, хората са го заградили, за да може дори кучетата да не тормозят падналия змей. Носели му мляко и млечни продукти. Разпространено вярване е, че змеят обича мляко и става по-силен от него. Дълго време след това там е имало оброчна плоча, но тя е изчезнала през 80-те години. Едни дядовци в селото ми разказаха как си спомнят, че като деца са си играли на тази плоча и там са се събрали всички хора от селото всеки четвъртък, някъде около Великден, за да почетат змея. Някога ходели само жени, после всички. И е мистерия как изчезва плочата. По времето на соца са направили път и тротоар, преместили са я уж за малко заради строежа, но тя изчезва завинаги. Имало е надписи на латински или гръцки. Опитвах се да издиря снимка на камъка, даже си мисля, че е още в селото. Няма снимка засега, но пък загадката е налице.

Подготвяш сборник с подбрани страшни народни песни от българския фолклор. Какво открояваш като най-устойчивия страх на българина през вековете и кое остава неговият несекващ извор на надежда?

Много и различни са страховете. Често разказвам как съм надградил образа на мамника. Във фолклора е описан като малко, черно пиле, създадено от вещица и изпълняващо нейната воля, което ходи и краде млякото и житото на съседите. Когато пишех, знаех, че моята история няма да е това, защото в днешно време това не е страшно, даже като го разкажеш, хората се смеят. Но като се замислиш, това пиле отразява страх на българите – да не си загубят млякото и житото, защото за тях това е означавало глад и смърт. Днес някои неща ни звучат смехотворни, но някога са били съвсем реални страхове.

Лехуса е персонификация на следродилната депресия,

любените от змей жени, които са описвани, че плачат уж без причина и странят от хората, също изобразяват вид депресия. Но ако си говорим за надежда, си мисля, че както са описани тези създания с цел да се назове някакво състояние и болест, което хората не могат да си обяснят, така са измислени и практики как да се предпазим от него. Какви забрани да спазваме, за да не ни нападнат, което е работило чисто психологически, защото си внушаваш сам, че ако правиш нещо, няма да те сполети зло. Другото, което се откроява често, са родовите проклятия. Особено проклятията на майките, като че ли най-много „хващат декиш“. Фолклорът ни не се е отнасял наивно към образа на майката. Колкото добра може да бъде тя, толкова може да е зла. Често тя е причина за раздяла между двама влюбени, понякога без да иска причинява зло на собственото си дете, превръща го в змей, има много такива песни.

Ако погледнеш всичко написано досега, изплува ли тема, към която се връщаш, без да си я планирал?

Осъзнах, че особено в тази поредица темата за децата, родителите и майките присъства навсякъде. Това, което те взаимно си причиняват, в „Аждер“ това са Стоян и майка му например. Винаги се опитвам историите ми да не са само за едно чудовище, а да ги прекарвам през призмата на проблеми, които и днес вълнуват обществото и са истински, за да видим сами какво е довело до създаването на тези чудовища. Обикновено реалното се оказва най-страшно.

Завършил си екология и имаш много познания и интереси в научните сфери. Като какъв се възприемаш: учен, който се оказва талантлив разказвач, или писател с научен поглед към света? В хора като Джеймс Камерън творецът и изследователят живеят в едно, припознаваш ли се в подобен профил?

Само мога да се надявам да стигна мащабите на Джеймс Камерън! Именно за него се сещам, когато са ме питали как понасям критика. Като цяло мисля, че я приемам много добре, стига да е добронамерена и градивна, а не да ми казват „каква е тази глупост?“. Важно е човек да е обективен и да се замисля от кого и как идва критиката. Понякога идват при мен, дори писатели, и ми се карат, казват ми как да си напиша историята. И си припомням Джеймс Камерън, който в едно интервю след някой от Аватарите, когато го критикували, просто им отговорил: „Нека видя вашите три най-касови филма в историята на киното“.

Още от дете си мечтаех да се занимавам с режисура, започнах да си записвам истории, които съм си представял,

и без да искам, станах писател, не осъзнавах, че мога да пиша. Радвам се, че Съдбата така ме насочи, защото не мисля, че режисурата и този гигантски, огромен стрес, който носи, е за мен. Приеха ме навремето режисура в Германия, но аз реших да остана тук и започнах да уча екология. Така че, по-скоро съм първо разказвач на истории, после учен. Но двете непрекъснато успяват да се съчетават. В „Караеврен“ има екологичната нишка даже – със замърсяването на реките.

Извън писането и експедициите какво те зарежда, забавлява, отпуска?

Доставя ми огромно удоволствие да пътувам. Дали ще е планина, села, имам нужда да съм навън. Когато стане хубаво времето, изобщо не ми се седи да пиша, имам нужда да съм сред природата. Питали са ме „защо не отидеш на някое хубаво място да пишеш“, но аз, като отида на хубаво място, искам да съм навън. Чета книга, гледам филми, голям киноман съм. Даже съм си поставил за цел като част от работата по един час на ден да чета нещо, което не е свързано с това, което аз пиша, нито проучвания. И задължително си отделям време да гледам филм или сериал и това го пиша като работа, защото виждам хора от професионалните кино и тв среди, които нямат време да гледат, и когато им давам референции, просто не се сещат. Трябва да сме „в крачка“ какво се прави, какво зрителят гледа и търси и да не правим неща, които са били актуални преди 10–15 години.

Коя е най-голямата мистерия извън книгите ти в природата, в историята или в самия човек, която наистина би искал да разгадаеш приживе?

Започнах да чета повече за търсенето на гроба на Левски. В началото на ХХ век е имало нещо като комисия, която се е заела с издирването му. Много е интересно колко бързо е било забравено къде е гробът. Защото се е знаело. Аз си мислех, че костите на Левски са изчезнали, но е бил погребан, знаело се е къде, даже ми се струваше страшно неуважително как сме се отнесли ние самите към него. Описват гроба му като белязан с три тухли, нищо не е имало и изведнъж някаква забрава. Според мен има много история тук, но да се заемеш с такава тема за такова светило в българската история трябва и смелост, но и голяма подготовка. Струва ми се, че може да стане много хубав роман от това. Но художествената литература с исторически личности е много специфична. Трябва да знаеш какъв е бил човекът като характер, боледувал ли е от нещо, как му е протичало ежедневието.

Антарктида вече я има в биографията ти. Има ли друго място на света, на което мечтаеш да отидеш на експедиция, такова, което те вика отдавна?

Никое друго място не ме е викало, както Антарктида, но то и по-далечно място няма. Отидох по покана на проф. Пимпирев и да събера впечатления за написването на втората част на „Пермафрост“. Там си като на друга планета. Отношенията между хората са съвсем различни, чувстваш се в друг свят. Много голяма част от българските полярници споделят, че още на първата нощ, която прекарват на остров Ливингстън, сънуват свои починали близки. Даже Боян Биолчев в своята книга „Антарктида – окото на Космоса“ споделя подобно преживяване. На мен не ми се вярваше, имаше го и в моята книга като нещо свръхестествено, да помогне на сюжета. Но на мен също ми се случи. Първата нощ сънувах дядо ми, който почина преди 6 години. Сънят не беше нищо особено – седяхме, бяхме си на село, говорехме си и си казахме, че трябва да лягаме, защото сутринта ще ставаме рано. Но беше толкова истински, че имах чувството, че наистина се е случило.

Какво от ледения континент те впечатли най-силно?

Срещата с китове! Все едно виждаш Бог! Видях ги няколко пъти. Но най-близко и най-хубаво беше в последната ни вечер. Бяхме на кораба, с невероятен залез, ледници около нас, пингвинчета скачат над водата, аз си снимах и изведнъж отдолу минаха кит майка и малко бебе. Сякаш ни изпращаха. Беше невероятно, казах си какъв е шансът това да стане, чак и на залез слънце!

След посещението ти там оптимист ли си за климатичното бъдеще на Земята?

Изобщо не. Проф. Пимпирев ми показваше как са изглеждали ледници около базата само допреди 10–20 години. Всичко се топи с голяма скорост. Аз ходих там по време на полярното лято, където се очакват температури като една наша зима, но докато бях там, беше непрекъснато топло, даже над нулата, можеше да си ходиш с есенни обувки, защото по бреговете няма никакъв лед.

След Антарктида се връщаш към продължението на „Пермафрост“ и какво още?

Да, имам всичко нужно и догодина ще седна да пиша, защото тази трябва още работа по „Караеврен“ на хартия. Сега редактирам книгата ми „Мъртар“, която е в нещо като съавторство със Захари Бахаров. Преди време замислихме един сериал, но продукцията се забави и му казах – така и така историята е измислена, нека я напиша като книга. Готова е от 2–3 години и чака своето време, вероятно за пролетта – и на аудио, и на хартия.

Кое е онова, за което никога не си вярвал, че ще ти се случи в живота? Или всъщност смяташ, че ни се случва само това, в което някъде дълбоко вече сме повярвали, че е възможно?

Представял съм си всичко, но може би не съм допускал възможността чак толкова много неща да станат. Антарктида и сериалът „Мамник“ са част от тях и третото е да имам шанса да се занимавам само с писане. Не съм си представял, че в България това е възможно. Особено с жанрова литература, на която преди се гледаше с лошо око. Мислех си, че пишейки тези книги, не е възможно да имам такава публика и такава невероятна фен база, но ето че се случи и всичко това са сбъднати мечти!

Не казвай, че не сме ти казали  – добрите нови книги, които ни впечатлиха

Какво става в града?! Последвай Instagram профила ни и разбери пръв.

Абонирай се за YouTube канала ни и виж града отблизо и далеч.