Тост за нас… или нещо такова
За историите с отворен край
Обичам обикновените дни. Събуждам се, проверявам разсеяно newsfeed-a, ставам бавно, проклинайки потребността да мърдам от леглото, водеща ме към място, което никой не може да поетизира и до ден-днешен. Поглеждам се в огледалото и неодобрително изследвам кръговете под очите, обличам домашния халат и се впускам в търсене на нещо, което бързо ще засити глада ми. Днес нямам нищо важно за правене. Човек има нужда от такива дни. Умът почива. Енергията се възстановява.
Денят, планиран като безцелен, изведнъж придобива смисъл. Познатият непознат номер, нарочно незапаметен в телефонния регистър. Вдигам. Предполагам, че няма да чуя теб, а пияния ти приятел, с когото обичате да ми звъните, когато сте натряскани. Ти си. Неуспешно прикривам нотката на изненада.
Това обаждане е ключът за онази врата, зад която събират прах неудобни въпроси. Защо се развълнувах толкова силно? Колко съм влюбена в този мъж? Позволих ли му да стигне твърде далече в желанието си? Какво може да се случи този път?
За него бих казала само едно: той е
онзи Някой, когото всеки има в живота си и определя с простичкото „въпреки всичко“.
Няма значение колко време е минало. В сърцевината на всяка следваща среща стои приключението. Изненадата създава непринуденост – аз не стоя пред огледалото с часове, чудейки се какво да облека, а ти не бръснеш четиридневната си брада.
Несъстоялата се любов трае много по-дълго от консумираната такава.
Тя няма как да се похаби или изчерпи просто защото никога не успява да се осъществи.
Гоним се по житейските пътища от три години и никога не се настигаме. Изтървахме си поправителния срок, изпуснахме кесийката с вторите шансове. Сложихме табели „затворено" на пропускателните пунктове за емоции. Нашата история живее единствено в песните – като поредния любовен трепет със самотно вълнение. Толкова мога да кажа по въпроса, редувайки гледката от моята и неговата камбанария.
Не може просто така да спрем. Против физичните закони е. Всяко движещо се тяло има определен спирачен път в зависимост от много величини: скоростта, с която се движи, собствения му обем и тегло, подовата настилка.
Нашият спирачен път е метафора за нестихващото желание.
Несигурността, с която той ме кани да се видим. Сигурността, с която аз винаги приемам.
Мъже като него са с твърде вирната брадичка, за да изрецитират като първолачета чувствата си. Вместо това предпочитат да се придържат към вродената си рационалност, която ги кара да изглеждат някак недостъпни и отчуждени. Ако ответната страна прояви достатъчно търпение и упоритост (винаги вървят в комбинация), страшните укрепления падат като Берлинската стена.
На по чаша вино наваксваме времето, в което грижливо изброявах липсите, провокирали последователност от неприсъщи действия, рикоширали думи и избухливи състояния. Вдигаме тост. За нас. Или нещо такова… не знам какво изрекохме на глас, но всеки си го помисли.
Такива истории имат начало, но не и край. Свиква се с това да знаеш, че комбинацията от време и обстоятелства винаги върви срещу вас. Въпреки всичко рискуваме всеки път. Такъв ни е късметът – урочасан.
От мен имаш любов в бъдеще време.
Разминаваме се за пореден път. И докато гледам силния му мъжки гръб и увереността, с която крачи в посока, различна от моята, една мисъл не излиза от главата ми: „Ами ако щастието се състои точно в тези срещи?".
