Празнично ли ти е?
Някои съединения са опасни
снимки: Етюд-и-те на София / Sketches of Sofia
Денят е почивен. Събуждам се от звън на бормашина. Дотук нищо нетипично. Решавам да се поразходя и да се снабдя с кафе. Улицата – Витошка, хората – начумерени, времето – мрачно. А днес е празник. Голям празник.
Тъй като съм на възраст, на която мога да си позволя да продължавам да бъда оптимист,
аз вярвам в тъжните минувачи, с които се разминавам. Сигурна съм, че тези смръщени лица знаят какъв празник е днес. Дори много повече. Те знаят цялата история за подвига на Съединението, но защо не празнуват? От училище схванах, че не всички съединения водят до красив резултат. В часовете по химия ясно наизустихме кой елемент с кой си пасва, кои създават красиви цветове, кои раждат нови вещества и кои произвеждат гърмежи.
Със сигурност си спомням, че някои съединения са опасни.
А съединението между сблъсъците на пешеходни пътеки и наводненията е една нискокачествена бомба, която се съмнявам, че изобщо някога ще гръмне, така че да произведе не само звук, но и да причини щети, да убие всичко излишно и да прочисти място за по-добрата част от нас.
С едно кафе напред продължавам да вървя в празничната си разходка под дъжда. Празнуващи не виждам. Може би заради лошото време. Може би, защото, видиш ли, интелигенцията избягала да почива в Гърция, за да отмъсти на политиците и лошите български хотелиери. Тук-там чувам откъслечни разговори за това
кой е пò националист: туристът, протестър или този, който не мърда от родната България.
Ако изобщо на някого му пука на кой плаж се излежавате вие. В такива дни искам пак да съм малко дете и лятната ми ваканция да е в разгара си. Да бъда на гости в селото на баба и дядо. В селото, в което всички се поздравят, независимо дали се обичат или не. Там, на село, където отдавна знаят, че розовите домати са най-хубави, а бурканите, пълни с вкусотии и обвити с вестник, се наричат армагани, а не стоки от биомагазин. Там на село, където когато дойде празник, всички си обличат новите дрехи и си честитят.
Празничната ми разходка е към края си. Сядам на пейката пред блока. Пейка, около която са засадени красиви цветя. Към мен се приближи бабата, която се грижи за тях. Бабата с изкривени до болка от болест крака, опря се на двете патерици и приклекна така, както само една дама би могла.
Погали земята, прибра в джоба си изгорелия фас, хвърлен в прекрасната й градинка, и разпали толкова мисли…
Изправи се и ме поздрави с честит празник. Тя продължи бавно, аз се спрях за дълго…
Какво става в града?! Последвай Instagram профила ни и разбери пръв.
Абонирай се за YouTube канала ни и виж града отблизо и далеч.
редакторите
