Не ме превръщай в един от онези тъжни хора, които се страхуват, че никога няма да бъдат по-щастливи

Нали знаете как се чувства човек в последния ден на морето за това лято. А в последните минути? В последния миг? Тогава повече от всякога искаш да запаметиш усещането със всяко едно сетиво. Гледаш морето, усещаш вятъра, зариваш крака в плясъка и ревностно пиеш последното мохито, защото знаеш, че утре нищо няма да е същото.

Седя си на плажа в Лозенец, в първите дни на септември и си мисля за теб. След малко си тръгвам. Ще си взема кърпата, ще набутам дрехите си и усещането, че нещо си отива, в куфара и ще си замина.

Страннa e тъгата, когато се разделяш с хубавото, което никога не ти е принадлежало и от самото начало си знаел, че рано или късно ще свърши.

Така и теб те гледах винаги. Защото усещах, че не ми принадлежиш, и през цялото време се  опитвах да попия с тялото и ума си всичките моменти, в които си до мен, преди да решиш да си тръгнеш.

Усещах как ту идваш по-близо, ту бягаш далеч, както правят вълните, и ужасена чаках накрая да се изплъзнеш като пясък от шепата ми в края на август.

През септември вече не те искам, както не искам и морето. Не че не го обичам, не че не мога да го гледам цял живот или не ми липсва, обаче си давам сметка, че каквото било – било, и вече не му е времето. Хубавото свършва тогава, когато трябва и имаш два варианта – с тъга да мечтаеш за плажа и вълните през есента или да намериш в себе си начин да се радваш на планината.

Нашето време може би изтече точно тогава, когато трябваше. Когато беше нужно да намеря път напред към нещо ново, който не ме връща назад към теб.

Взимам си куфара и не се обръщам. Не искам да погледна още веднъж към морето и не искам да ставам колекционер на мигове.

Вече няма да ти позволя да ме превръщаш в един от онези тъжни хора, които се радват на моментите не просто защото ги правят щастливи, а защото се страхуват, че никога повече няма да бъдат толкова щастливи.

Не искам да запомням какво е да ми държиш ръката, как ухае парфюмът ти, както не искам и да запаметя всеки детайл на плажа на „Оазис“, защото отказвам да вярвам, че това е най-хубавото, което ще ми се случи до другата година, до след месец или до след седмица.

Не искам да се запасявам като мечка преди зимен сън, неуверена, че винаги ще мога да си набавя храна за душата.

Моментните снимки са хубаво нещо, но не и когато ги правиш, воден от усещането, че ако не оцениш нещо, то ще си отиде едва ли не по твоя вина и после ще ти липсва, ще си казваш сто пъти какво е трябвало да направиш или как е трябвало да се чувстваш в онзи момент.

Научих се да раздавам до последно и докрай, защото повярвах, че винаги ще получавам още. Че ще има „утре“, ще има „пак“ и нищо от това, което ми се случва сега, не е непременно най-хубавото нещо в моя живот. И точно затова сега не се страхувам да дам на някого последната си дъвка, последната цигара, последния си почивен ден за лятото или последното си „обичам те“, понеже не знам дали ще имам друго.

Защото именно недоверието в утре прави хората колекционери.

Събирачи на онези моменти, които не вярваш напълно, че заслужаваш, или ти се струват твърде хубави, за да са истина. И затова бързаш да ги снимаш, да ги запомниш и да ги усетиш, защото после те ще се превърнат в историите, които ще те топлят, когато стане есен или животът ти отново стане скучен, обикновен или дори нещастен.

Сега се радвам на нещата, които ми се случват, просто защото се случват, а не защото иначе ще ги изгубя. Ясно ми е, че всичко в живота е временно. Един идва, друг си отива, днес си горе, утре си долу. Обаче не искам да си лягам до някого, за когото всяка сутрин ще се питам дали няма да му омръзне да се буди до мен.

Вероятно ще му омръзне. Или пък няма. Също толкова вероятно е да ми омръзне и на мен. Но понеже дарбата ми да виждам в бъдещето все още не е доказана, отдавна не си правя планове за неподлежащи на тях неща. Не искам да мисля „какво, ако“ понеже сметките в повечето случаи не излизат.

Затова сега няма да правя същата грешка с този, който дойде на твоето място. Няма да го задушавам със страха, че ще си тръгне, който всеки ден бавно да го приближава точно към това решение.

Засега ще му правя често любимата торта със смокини, докато още я обича, ще го целувам пред всички винаги когато го пожелая, и ще се радвам на шантавата ни връзка такава, каквато е. Без да си мисля какво ще си кажат хората, когато си отиде, дали вече ще съм твърде стара, дали няма да си изгубя времето, дали заради него не отрязах някого, който ме е обичал повече, и дали няма да съжалявам за нещата, които му казах, а не бях казвала на никой друг. 

А ако реша, че вече не се чувствам добре до него или не харесвам себе си в компанията му, той ще го разбере още в същия ден.

Въпреки че вероятно е вярно, на 25 години не искам да си мисля, че никога повече няма да бъда толкова млада, толкова слаба, толкова красива, толкова щастлива, толкова енергична, толкова сексуална, толкова позитивна или нещо от този род. Никой не бива да си го мисли в който и етап от живота си да се намира, понеже точно усещането за изтичащо време на нещо прекрасно прави хората параноични, страхливи, прибързани и отчаяни.

Не искам да бъда с теб на всяка цена и във всичко само защото половин година си мечтаех тези изтерясващо сини очи да погледнат в мен, и не искам да загърбвам живота си, защото най-накрая те има в него, ако усещам, че за теб нещата не стоят по същия начин.

Не искам да прибирам куфарите в гардероба само защото лятото свърши, и не искам да мисля, че винаги е кофти, когато нещо или някой си отива от живота ми, нито да се обвинявам, защото аз съвсем осъзнато съм причината за това решение.

Септември е и въпреки че с лятото си отиват много от нещата, които по учебник би трябвало да са ме направили най-щастлива, аз знам, че хубавото тепърва предстои.

Нищо че утре съм на работа, нищо че уикендът е кратък и нищо че с него вече няма да имаме летни дни, в които да се радваме на щастливите си нощи заедно, понеже ги дадох на теб. Ще имаме есен. Ще имаме месеци, седмици, само утре или само един миг. Кой знае. И на кого му пука точно сега.

Защото мехалнхолията на септември понякога е най-хубавото нещо.