Разказ в две части за празничните неволи в един кол център.

Част първа: Кольо и Смъртта

Беше Зима. Смъртта завари КОЛьо на КОЛеда, в КОЛ центъра, слушащ Фил КОЛинс с КОЛегите, в КОЛектив, докато чака поредния „кол”.

– Хайде, Кольо, време е да се мре – прошепна плахо Смъртта, точейки косата си. Кольо погледна намръщено, отвори графика си и отвърна:

– Не, мога. На работа съм до 01.01.2018 г. включително. Ще има двойна надница, а и няма начин да се сменя с някого, защото трябва да намеря първо с кого, после да напиша имейл, който да бъде одобрен от тийм лидер, супервайзър, проджект мениджър, да мине прослушване в съда, кастинг „България търси талант”, да се подпечата с кръв от 30-годишна девственица и евентуално да получи одобрение, разбира се, след като събере 120 лайка във фейсбук от останалите колуеги, плюс три сърца. Е, мога да поставя за причина за молба смъртта ми, но не знам дали ще има ефект, а тогава ще се наложи да събера и няколко разплакани лица като реакции във фейсбук.

Смъртта се замисли. Спомни си бог КОЛяда, който по думите на @batemisho„заби първия кол в земята и прецака всичко, създавайки първия кол център по тия земи”. Спомни си за хилядите биологични часовници, които емигрираха за САЩ, оставяйки собствениците си да работят нощно време и създавайки ѝ ужасно много работа. Кольо беше прав, а часовникът тиктакаше, ядейки време, било то и работно. Все пак и Смъртта гонеше график, но някак си нещата бяха по-лесни. Съжали Кольо.

Можеше да го изненада в някоя почивка, но знаеше, че са им по разписание и имат 12 минути за тоалетна дневно.

Последният „колцентровец”, който прибра точно по време на тези 15 минути, прекара сетните си мигове, пишейки имейл с обяснение, че не е имал разстройство, а просто е умрял. „За да не си губят времето, правейки разследване и гледайки камерите в халето, наречено офис”, оправдаваше се. И въпреки че за простосмъртните работното време се раждаше в понеделник и умираше в петък, КОЛ центровете създаваха хаос насред реда и спореха с времето като 10-годишна, бореща се за горнище с бански.

Част втора: Първолета и прилежността

Часът беше около 11:54. Първолета Трайкова изпусна трамвая, маршрутката я подмина, а таксито на стоянката я гледаше с тъжни фарове, докато тя имаше само ваучери за храна в портмонето. Беше в Апокалипсиса на „не закъснявам за работа”, но се стараеше да мисли позитивно, както й казваха всеки месец началниците в КОЛ центъра. Заради това всяко нейно изречение започваше с „Да”. Като „Да ти… майката”, „Да ти го…”, „Да му се не види…”.

Бяха ѝ казали още, че това е работа в екип, и тя старателно всеки ден носеше спортен екип. Последният ѝ напън за доказване пожъна катастрофален провал. Потенциални клиенти щяха да посетят халето на оглед. Две седмици преди голямото събитие служебната поща ежедневно беше пълна със съобщения, написани с главни и подчертани букви за вида на облеклото, как да дишат, кога да не дишат, колко е допустимата норма на отваряне на уста и от кой ъгъл се гледа за показ на смирение. Първолета грижливо беше прочела всеки един от тях, означавайки го с червено флагче и премествайки го в специалната папка, която Кольо й направи. Ех, Колев!

И големият ден дойде. Костюм – така бяха написали. Избра най-хубавия си бански костюм и влезе, разхождайки нежния си загар в халето. Така и не разбра защо я извикаха в тъмната стаичка и с абсолютна липса на професионализъм ѝ връчиха последно предупреждение преди уволнение. Първолета не искаше да напуска, не и докато Кольо беше там. Те общуваха.

Тя му пращаше линкове към песни на Преслава, той ѝ отвръщаше със сръбско, което Първолета грижливо превеждаше с Гугъл преводач.

Оставяше ѝ бележки на бюрото с надпис Shushano, zashtosisama?, aтя му пращаше мотивиращи картинки и селфита с мъдрости, за да му покаже колко добра и ранима душа е. Тяхната силна и романтична виртуална връзка не спираше дотам. Тя се простираше над компютърните екрани и се преплиташе в работното време, увито в погледите им. Така дните минаваха, а те напредваха като охлюви без черупки, в които да се скрият.

Ето защо Първолета правеше всичко по силите си, за да остане на тази неблагодарна работа. Дори компютърът й се удивляваше от нея и решенията ѝ, показвайки ѝ постоянно удивителни знаци на монитора. Е, да, закъсняваше, но поне външно беше безупречна. В чантата си носеше водоустойчива спирала (обичаше да си поплаква), купища гримове, четка за зъби… Беше готова да покорява Света, но не можеше, защото трябваше да ходи на работа, а и Кольо…

„Свърши черната работа, за да почиваш като бял човек”, повтаряше прекият ѝ началник, който нощно време, преди да заспи, кроеше планове как покорява върховете на КОЛ центъра. Е, да, но тя си беше черничка от солариума и изобщо не виждаше смисъл в думите му. Увлечена в мислите си, Първолета продължи да закъснява, зъзнейки в коледния ден и не подозирайки, че може би повече никога няма да види Кольо.

Следва продължение…

Ето нещо за пазаруването по празниците.