Нещата от живота

Един дълъг, но за сметка на това неизчерпателен текст

Средата на декември е и отвсякъде вече те заливат обобщения на годината, списъци с неща, които си пропуснал да направиш, и предложения за начини, по които да закриеш 2021 г. подобаващо.

В което няма нищо лошо, защото това бяха поредните леко ненормално 12 месеца и все е останало нещо готино, за което не си разбрал.

Като разни готини книги. Книжните списъци със сигурност няма как да бъдат изчерпателни, но пък ще срещнеш доста такива, така че все ще попаднеш на новата си любима книга.

Ето и какво ни хареса на нас.

Преизданията

Започваме със старата песен на нов глас или иначе казано – стари книги в нови издания. През 2021 година правата върху произведенията на Джордж Оруел паднаха, което естествено предизвика поредица от издания на „1984“ и „Фермата на животните“. В началото чухме и мълвата за скандален нов превод на първата, в която Големият брат е просто „батко“, но това издание така и не се появи.

Друга годишнина обаче стана повод за раждането на разкошно книжно тяло. Преди няколко месеца се навършиха 700 години от смъртта на Данте Алигиери и изд. „Кръг“ отбелязаха това подобаващо. По принцип „Ад“ може да бъде намерен във всякакви ученически издания, както и (по-трудно) в луксозно издание на цялата „Божествена комедия“. Но това, което прави изданието на „Кръг“ интересно и достойно, е, че то излиза с оригиналните илюстрации на Гюстав Дюре, както и с пояснителни бележки под линия. Няма да лъжем, те доста помагат, тъй като Данте изгражда целия текст върху символи и метафори, които незапознат с историята на XVI в. читател трудно би могъл сам да схване.

След „Ад“ издателството продължи линията на луксозни илюстровани преиздания на класически произведения с „Макбет“, „Бурята“ и „Война и мир“, която, признаваме, за първи път изглежда привлекателна за четене. Ама за някой друг път.

Кърт Вонегът също е автор, който тази година смени издателите си. В момента негови книги могат да бъдат намерени с логото на „Кръг“, но това, на което искаме да обърнеш внимание, са двамата тома „Събрани разкази“ на „Сиела“.

Те съдържат всички (подчертаваме думата) разкази на Вонегът, дори и непубликувани досега такива, и си заслужават вниманието.

Стихосбирките

Е, тука вече играта е напълно превъртяна. През 2021 излязоха толкова интересни стихосбирки, че трудно може да бъде отличена само една. Затова ето няколко:

„Вирхов блус“, Мария Вирхов (изд. „Жанет 45“)

Мария Вирхов е поетеса, преводач, бунтовник без кауза и митична фигура в новата българска литература. Родена в Ямбол в края на 60-те, след много активна творческа кариера, живот на улицата, близки срещи с опиати, тя намира смъртта си при неясни обстоятелства и Перловската река изплюва тялото ѝ през юли 2011 г. Десет години по-късно излиза „Вирхов блус“ – книга, събираща цялото творчество на Мария, илюстровано от Люба Халева. Изданието е фантастично, рязко, на моменти цинично, в други – лирично. Няма нищо общо с честите плоски проявления на съвременната българска поезия. Мария Вирхов те кара да съжаляваш, че някои неща не са като през 90-те.

Веднага след нея се спираме на друго пълно издание с поезия на емблематична фигура от българската култура в началото на Прехода. „Непрочетено“ на Димитър Воев (изд. „Парадокс“) от Нова генерация излезе в края на годината и се превърна в едно от основните ѝ събития.

Воев като поет, в пълната му прелест, придружен от фотографии, ръкописи и гениалното визуално оформление на Артур Панов. Изданието съдържа над 200 ръкописа на поета, като голяма част от тях виждат бял свят за първи път. Съставител на книгата е по-малката му дъщеря Димитра Воева.

Дотук с мъртвите поети. Още едно апокрифно име тази година се завърна на литературния фронт със стихосбирка.

Елица Мавродинова, която е нещо като ендорога на българските съвременни поетеси. След дълги години социално отшелничество тя най-сетне се завърна със „СЪМ“ (изд. „Брегов и Радев“) – поезия, събрана и издадена под формата на карти с илюстрации на художничката Вени Гълъбова.

А на живо от световната литература в българския поетичен живот се включва легендата Маргарет Атууд със „Сърдечно“ (изд. Orange Books).

Това е най-новата стихосбирка на авторката на „Разказът на прислужницата“, която излиза в красиво луксозно издание. Това е и първата стихосбирка на български на многократно спряганата за потенциален носител на Нобелова награда за литература канадка. Книгата е доста шантава и съдържа както стихотворения за живота и смъртта, които могат да те разреват, така и такива за върколаци и зомбита.

Атууд е широко скроен творец.

Романите

Странно, но сякаш романите дадоха крачка назад и през 2021 г. така и не се появи заглавие, което да изкърти масово читателския интерес и да удари в земята всичко останало. Привлекателни заглавия се появяваха, но сякаш бързо прегаряха. Ала и без това никой умен човек не поставя равенство между комерсиален роман и качествен такъв, така че – голяма работа.

Годината започна с най-новия роман на нобелиста Казуо Ишигуро – „Клара и слънцето“ (изд. „Лабиринт“). Ишигуро е добре познат на българския читател, но въпреки това всеки следващ негов роман е донякъде изненадващ. Действието се разкрива през гледната точка на робота Клара, който се захранва от слънчеви батерии. Историята е ситуирана в близкото бъдеще и очевидно ще поставя въпросите за човешкото, машинното, истинското и дистопичното.

Романът „Разкази“ на Наталия Мешчанинова (изд. „Жанет 45“)  пък няма как да е по-брутално реалистичен. Той е действителната изповед на жена, родена в началото на 80-те в Краснодар, СССР. История за това да се родиш в бедния ад на малкото градче, в бедния ад на домашното насилие, за което трябва да мълчиш, в бедния ад на това да обичаш майка си, но да не можеш да понасяш живота с нея, в бедния ад на това тялото ти да не е храм, а хан за по-силните физически от теб.

Далеч от шума на комерсиалната тълпа през изминалата година на български се роди роман, който в световен мащаб пожъна фурор. Т

ук появата му остана сравнително незабелязана. Става дума за „Миракъл крийк“ на Анджи Ким (изд. Orange Books), чието заглавие с нищо не издава какво да очакваш от него. Корейско семейство емигранти в САЩ извършва хипербарна кислородна терапия в специална камера, залепена до къщата им. Две семейства от пациентите са на деца с аутизъм, като това поражда протести на други майки на деца аутисти, които смятат, че опитите за промяна на дете от спектъра са груба намеса в личността му и в божиите работи. Друг от пациентите е мъж с репродуктивни проблеми, който е замесен по особен начин с корейското семейство. Един ден камерата избухва. И има жертви. Едната от тях е дете с аутизъм. А главният заподозрян за престъплението е майка му.

Модерен роман с щипка крими, драма, медицина и доста психология.

Разказите

Поради неясна причина разказите са често пренебрегвани от читателя. Има обаче няколко книги, които задължително трябва да бъдат споменати, тъй като шансът да не бъдат харесани, е минимален.

Започваме с „Край никой път“, Мия Коту (изд. „Жанет 45“). Авторът е роден в Мозамбик в семейство на бели португалски емигранти. Пише по такъв вълшебен начин, че човек се чуди от какъв извънземен източник Коту черпи идеи за комбинации от думи и идеи, които звучат така приказно. Разказите му са адски разнообразни като жанр и тематика, но общото между всички е, че до един са брилянтни.

От страна на българските автори стои безспорната звезда „Писма на Омар до бъдещата му съпруга“ (изд. „Жанет 45“) на Рене Карабаш. Книга, която ние чакахме няколко години и която не само не ни разочарова, но и надхвърли очакванията ни. Рене Карабаш умее да надскача себе си с всяка следваща книга и нямаме търпение за 2022. Писмата на един мъж до жената, която не е срещнал, но която си представя съвършено, са омагьосващи любовни изповеди, които ще те накарат да мечтаеш за любовен уют.

В този ред на мисли стигаме до българските съвременни романи и колкото и да е изненадващо, колкото и да не е за вярване, 2021 е богата на смислени, добре написани и нетестващи читателското търпение романи.

Дебютният роман на Йоанна Елми „Направени от вина“, редактиран от Георги Господинов, намира начин да вплете темите за домашното насилие, детството по време на Прехода, прехождането на едно дете от зависимостта към токсичните си родители към личната независимост в лицето на емиграцията и справянето с вината. Резултатът е размазваща история, която те смачква психически, но и ти показва друга страна на подредения свят, който познаваме.

От друга страна пък е Невена Митрополитска – автор с повече опит, който след дълъг труд и огромно проучване пише „По релсите“ (пак „Жанет 45“). Книгата е изповед на възрастната Ребека – българско еврейче от Кюстендил, чието детство минава през 40-те години на миналия век. Другата сюжетна линия проследява тийнейджърката Мая – дете на разведени родители, което е обект на тормоз от съучениците си в Канада. Може и да ви звучи смотано, но не е.

По някакъв безкрайно деликатен начин сюжетните линии се преплитат, подкрепят се една друга и омагьосват.

Разбира се, неизбежно е присъствието и на политическата сатира „Опашката“ на Захари Карабашлиев (изд. „Сиела“), която бързо вдъхнови и режисьора Явор Гърдев за поставянето на пиеса по нея. Тя се играе само на сцената на театъра в Плевен, но за всички останали въображението може да бъде нахранено с 400-те страници на романа.

За къде и без Радослав Парушев? Мълчанието на едно от лошите момчета на българската нова литература е нарушено от новия му сборник с разкази „От тази страна на смъртта“ (изд. „Колибри“). Признаваме, не сме ги чели още, но ако са и наполовина толкова добри, колкото една от старите му класики „Смъртта не е за всеки“ (защо все смърт, не знаем), значи всичко ще е супер.

И тази година Георги Господинов се разписа с нова книга, но този път интересното е, че тя е в графа нехудожествена литература. Може би заради това остана извън светлината на прожекторите, напълно незаслужено. „В пукнатините на канона“ е сборник с текстове на различни теми, обединени от мотива за литературата и словото.

В нея ще срещнеш както проучвания за малко популярни произведения на Ботев и Яворов, така и анализ на лексиконите от 90-те и литературата в българските банкноти.

Един от бестселърите на годината обаче е друга книга, която обръща поглед в българското културно минало. Това е „Бохемска София“ (изд. Orange Books) на Виктор Топалов, познат като създател на едноименната фейсбук страница. В илюстрованото издание заживяват едни от най-ярките истории на български писатели, поети, актьори, художници и общественици от началото на миналия век. Книгата е прелюбопитна и определено е перфектен подарък за… всеки.

Набързо минаваме и през автобиографичната книга на Уди Алън „Само да вметна“ (изд. „Кръг“).Това е единствената автобиография на режисьора и в нея той сваля  дрехи и маски и показва какво има под тях. Преносно.

На финала на този субективен подбор оставяме най-красивата, уютна и топла книга на годината – „Момчето, къртицата, лисицата и конят“ на Чарли Макензи (изд. „Сиела“). История от калибъра на „Малкият принц“, която за две години е преведена на десетки езици. Думите в нея ще разплачат и най-костеливия орех, а калиграфиите, също дело на Макензи, са най-красивото нещо, отпечатано на хартия тази година.

Това не беше всичко, приятели. Но няма как. И това, че стигна до края на този текст, не е малко. Ако имаш нужда от още книжни идеи, дерзай. Правилните заглавия ще те намерят.

Какво слуша светът през 2021?

Какво става в града?! Последвай Instagram профила ни и разбери пръв.

Абонирай се за YouTube канала ни и виж града отблизо и далеч.