Нещата от живота

Златните шефилдски момчета се завърнаха с албум, който за пореден път изненада и поляризира феновете им

11 май. Събуждане, причинено от едни сечащи слънчеви лъчи, които сякаш минават през мозъка ми. Рязко ставане, всичко малко на забързани обороти. Първото нещо, което виждам в Spotify-яси, е новият албум на Arctic Monkeys. Кафето набързо, слушалките директно и изчаквам така познатата ми любима британска поетична лудница да започне да минава първо през ушите ми и после през мен.

Няма подобно нещо. Тази музика е перлени оттенъци, лениви безвремия и определено никакви крайно енергични състояния. Тя е по-скоро някакъв замечтан поглед нанякъде. Може би към романтичното хлапе в миналото или пък към улегналия възрастен от бъдещето ти. Но със сигурност гледаш към някакъв друг свят. Самият Търнър в едно от интервютата казва за албума: „Накрая просто се оказа, че създавам един отделен собствен свят“. И светът е свят с всичките си особености, с всичките си приумици, затова не си длъжен да го харесаш. Но можеш поне да му дадеш шанс.
Малко предистория за самата група. Всяко формално представяне на британските всеобщи любимци ще изглежда като досадна и ненужна справка, която хич не отива на тези поетични момчета. Затова направо по темата, която се върти около дълбокия глас на Търнър, претенциозността, която само те могат да си позволят, и няколко любими наши парчета както от миналите им, така и от най-новия им албум.

От последния “АM” безспорно нищо не е останало в Tranquility Base Hotel & Casino. Бях изтъркала до втръсване някои от песните от онзи дамгосан като „твърде комерсиален“, но пък изключително хубав албум, който имаше някакъв специален заряд. От него излязоха хитове като Do I wanna know?, R U Mine?, Why’d you only call me when you’re high? и Arabella. Не знам дали някоя от песните в “AM”може да задоволи критичните меломани, дали комерсиалният им успех автоматично отнема от музикалното им качество. Но пък знам и си спомням, че по някакъв начин Търнър успя да върне на мода кожените якета, да успокои всички Арабели, че чарът на китарния звук е непреходен, че някои неща не се променят. Че за някои смигвания към миналото ще говорим с трепет и в бъдеще.

Сега, след близо петгодишна пауза, сред виртуално пространство, наелектризирано от очакването им обратно – шефилдските златни момчета на алтернативния рок се завърнаха с нов албум, който е на 180 градуса от последните спомени за тях. Кои наистина са тези невероятни хамелеони?
За разлика от предишния им албум този наистина няма нищо общо с комерсиалността. Тук групата достига едни съвсем нови висоти в собствената си претенциозност. Песните са бавни, богатите лирични текстове на фронтмена Търнър преобладават, имаш по-скоро усещане за разказана история.
Меко напомняне на звука от по-старите им албуми. Има някакво завръщане към корените, една прокрадваща се меланхолия, по която обаче си по-склонен да се пуснеш като вълна, а не да те захлупи като облачност. Неспособна съм и да се абстрахирам от факта, че и в този албум Търнър отново демонстрира, че е един от най-добрите текстописци на нашето време – макар и това да не допринася директно за мъжкарско рокаджийско звучене, придава един допълнителен елемент, който липсва на много места в момента – смисъл.

А сега те оставяме на няколко от любимите ни техни парчета(от вариращи периоди и албуми) да ти доотговорят на въпроса, Who the fuck are the Arctic Monkeys?
Макар че отговорът изглежда само един – променящи се.

Сега се разходи из седмицата с музика