Нещата от живота

Да четеш Мураками е все едно да предприемеш пътешествие в света на джаза, котките, цигарения дим и собствената си самота

Литературата на японския писател Харуки Мураками винаги е била нестандартна, особена, странна и различна от всичко останало, което досега е минавало през читателския ти поглед. Да четеш Мураками е все едно да предприемеш пътешествие в света на джаза, котките, цигарения дим и собствената си самота.

Цялата наша действителност се основава на безкрайната борба между онова, което действително се е случило, и онова, за което не искаме да си спомняме.

Вземането на интервю с Мураками е почти невъзможно. Онези, които обичат литературата му и го познават през творчеството му, ще разберат. Светът, животът и съществуването му са по японски фанатично подредени. Денят започва рано сутринта, последван от строг режим на писане. Тичане десет километра. Плуване. Спане по часовник. Литература по график. С фанатично впечатляващ резултат обаче.

В живота има неща, които можеш да правиш единствено сам, и неща, които можеш да правиш единствено с някой друг. Важното е да умееш да ги съчетаваш.

“Норвежка гора”, “Спутник, моя любов”, “След мръкване”, “Безцветният Цукуру Тадзаки и неговите години на странстване”, както и обсебващата трилогия “1Q84” имат силата да пълзят вътре в теб, докато не ги усетиш като мъгла. А тя усеща ли се? Разбира се. Бавно полепва по кожата ти. Обърква ориентацията ти. Нещо се случва със зрението ти и слизаш по стълбата надолу към личното си дъно. Сюжетите на Мураками са чист разтвор меланхолия. Фабулата се върти като спирала, случва се на фона на провлачен тежък джаз, всички сме сами в космоса и се търсим. Косите ни са черни. Цигареният дим излиза тежко от устата ни. Трудно се ориентираме в собствените си чувства и не можем да изплуваме над оная голяма и проклета житейска тревожност, която ни дави всеки ден.

Преди няколко години на български език се появиха разказите на Мураками. “Мъже без жени”. Страхувах се и не знаех какво точно да очаквам от тях. Пристъпих много плахо и предпазливо. Това всъщност бяха историите на хора без хора. Кратки, ударни, болезнени и вълнуващи. Всеки къс литература беше интимно преживяване. Днес отново чакам. В края на август ще мога да се разходя из “Изчезването на слона”. Нов ударен синтез от разкази, самоти и музи. Ще мога да се насладя на танца със сюрреализма.

Ето го… ето как звучи изчезналият слон:

 

Какво толкова, казах си, защо да ме интересуват чувствата на някаква непозната? Каква полза? Сега най-важното беше да си намеря работа. И да започна нов етап от живота си. Обаче дори след като се върнах на дивана и продължих да чета романа на Лен Дейтън, който бях взел от библиотеката, хвърлех ли поглед към телефона, и мислите ми се разлитаха. Какви ли бяха въпросните чувства, чието обяснение щеше да отнеме десет минути? Ама сериозно ли – десет минути и ще сме наясно с чувствата си?

Като се замислих, жената още в самото начало поиска десет минути. Явно беше напълно сигурна колко точно време е нужно. Като че ли девет минути щяха да са прекалено малко, а единайсет – прекалено много. Точно като за спагети ал денте.

Заради мислите, които витаеха в главата ми, изгубих нишката на сюжета в романа. Затова реших да направя няколко упражнения набързо, да изгладя една-две ризи. Когато нещо се затлачи, винаги гладя ризи. Стар мой навик.

24 август. Броя наобратно и гладя ризи.

Разгледай и 7 житейски урока от вече класическата сага за Хари Потър тук.