БАЙ ГАНЬО 2015

Някой ден ще станем европейци. А дано, ама надали

0 коментара Сподели:

Наскоро ми се отдаде възможност да навъртя малко километраж из Европа в няколко европейски страни. Туристическо пътуване с автобус – две хиляди и петстотин километра за около две кутии цигари време, без почивка между фасовете. Нещо средно между Eurotrip за бедни и викторина по пукане на хемороиди. Но това е друга тема.

Преди да ти представя два персонажа, които условно ще нарека бай Ганьо и Ганьовица, искам да си наясно, че всичко, което ще прочетеш за тях тук, не е плод на ерозирало възображение, а е заимствано директно от реални случки, станали по време на пътуването ни. Съвпадението на лица и събития не е случайно, а напълно умишлено – като мастурбацията или закъснението на готина мадама за среща. Така че, който се познае в разказа, нека се тагне. Знам, че си някъде там…

Бай Ганьо носеше сандали с чорапи, седем-осми панталони, потник с руно отдолу и добро настроение. Беше ведър и усмихнат и даваше вид на човек, който е обиколил цяла Европа. На висок глас обсъждаше пътешествията си по близки и далечни страни и изглеждаше, че е опитен турист. Нищо, че мислеше, че Хърватска граничи с Украйна. Жена му, едра и яка българка, не говореше много.

Предпочиташе да хапва и пийва, вместо да губи време в празни приказки…и стомаси. За пръв път загатна за това, когато изпи кенче бира на екс пред четиридесет човека и къде без да иска, къде нарочно, се оригна като новородено (хипопотамче).

Трябваше да влезем и да разгледаме един от най-дългите пещерни маршрути в Словения. Предупредиха ни да се облечем добре, защото в пещерата температурите са ниски. Байганьовица чу това и рече да се приготви. Съблече потника от знойната си гръд и остана само по сутиен пред погледа на стотина чуждестранни туристи. На фона на голотата й, сутиенът изглеждаше като липово листо, което трябваше да прикрие вимето на биволица-кърмачка. Погледите не я притесниха. Изглеждаше, че по-скоро иска да покаже нещо, отколкото да скрие. Облече пуловер и тръгна напред, за да разглежда пещерата. Чужденците тръгнаха също към пещерата, но за да разглеждат нея.

Гидът в пещерата разпалено обясняваше различни интересни факти за нея, като говореше на английски. Изрично предупреди, че снимането със светкавици е строго забранено поради куп съображения. Семейство Ганьови не разбираха нито дума от това, което гидът казваше и снимаха на воля с всички възможни осветителни пособия на устройствата си. Тъй като те не разбираха английски, по молба на видимо нервирания вече гид, един българин ги предупреди да изключат светкавиците. Те обаче не го направиха, защото снимките не излизали добре така. Гидът се ядоса и забърза обиколката, за да се свършва по-бързо, а чужденците се маеха защо знойната българка отказваше да изключи светкавицата.

За да разбере откъде е дамата, накрая гидът деликатно пита откъде е групата: -„Румъния”, някой съобразително му отговори.

Часът бе малко след дванадесет в полунощ. Всички бяха заспали. Бяхме обиколили за ден две европейски столици и пътувахме с автобуса по магистралата. Бяхме уморени и вмирисани от жегата. В просъница чух, че на седалката зад мен семейство Ганьови се раздвижват и се готвят да хапнат нещо. Съобразителни хора, мисля си. Взели са си храна за из път. Последното нещо, което очаквам обаче е в автобуса да замирише на свински джолан с чесън, затворен в буркани.Апотеоз на туристическата гастрономия. Миризмата на свинско се просмуква навсякъде в автобуса и хората започват да се будят. Не вярвам на носа си и ставам, за да се уверя с очите си. Правя се, че се разтъпквам на пътеката и хвърлям небрежно око към тях. Виждам буркан с джолан, две метални вилици и намазани филии с пастет, наредени на сгъваемата масичка зад седалката. Сядам си на мястото и започвам да се чудя, ако наистина се обиколили цяла Европа, колко ли прасета са бастисали. Отстрани хората започват да гледат смаяни и да се смеят, а в автобуса замирисва на пастет и чесън – буквално и преносно. В тишината изведнъж се чува деликатното: – „Подай ми луканката, там”. Ганьо бе освирепял от глад.

Двадесет минути след „вечерята” на семейство Ганьови, екскурзоводката ни съобщи, че ще направим кратка пауза от десетина минути, за да задоволим кой каквато нужда има. Автобусът спря на бензиностанция.

Преди да са се отворили вратите обаче усетих, че отзад започна да се разпространява остър мирис на стомашен парфюм, който освен че мирише апокалиптично, спокойно можеше да е причината за изчезването на маите.  

Воня един път. Имаш чувството, че може да се разреше с нож или да се намаже на филия (или гащи). „Някой не издържа на напрежението”, чу се отстрани. „Напрежението от джолана”, мисля си аз. Излязох от автобуса и започнах да се смея със сълзи. Увредено любопитство ме накара да хвърля поглед към източника на тази масирана газова полюция, наподобяваща химическо оръжие. Погледнах към автобусната врата и видях бай Ганьо да се усмихва под мустак и да потрива доволно коремче. Беше освободил чудовището в себе си.        

Бяхме в задръстване на ГКПП Калотина, защото автомобилите бяха влезли в лентата за автобуси и ни пречеха да продължим. Чакахме около два часа. На бай Ганьо му писна да чака и отиде към шофьора на автобуса. Започна да ръкомаха и да вика нещо през прозореца на колите около нас. Отвън се чу чужденец, който се опита да го успокои: -„Wait, wait”, вика му чуждоземеца. –

„Нема уейт. Пие ми се, та ми се клатат зъбите…Чакам от сто часа. Мръдни възстрана таа барака, че имаш две каруци место. Не моо минеме от тебе”

– разправяше Ганьо сякаш оня ще го разбере. Леко по леко и рустикално-дипломатичният му тон ни поправи път напред. И накрая влязохме в България…

Всичко това ми напомни за Алеко Константинов и безупречното му умение да улови в перото си дивото у Балканеца. Такова каквото е. Автентично и неподправено. Сто и двадесет години по-късно думите на Щастливеца звучат още по-силно:

„Помогнаха на Бай Ганю да смъкне от плещите си агарянския ямурлук, наметна си той една белгийска мантия – и всички рекоха, че бай Ганю е вече цял европеец.”

Това, което ни остава на нас, е да попитаме простичко…ДАЛИ?   

Но ние сме хората с многото гледни точки. Ето ти тази за „другия“ българин.

Коментари

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *