Нещата от живота

Оставяме назад урбанистичността на Куала Лумпур и отидохме назад във времето в Таман Негара

Оставяйки назад урбанистичната екзотичност на Куала Лумпур, аз се впуснах в света на дивата и необуздана Малайзия. След варените бели тлъсти червеи, полети с лютив сос, поставени в купа до пуешката шунка в хотела на закуска, след непрестанните гледки на живот под прага на мизерията в лодки от слама и тръстика с многочленни семейства в сянката на кулите близнаци Петронас, след безбрежните пазари, където можеш да си купиш DVD-та с последните холивудски хитове със субтитри на китайски и подарък към тях стрити на прах изсъхнали еленови тестиси, се оказа, че има и още по-дива и чудата Малайзия. Автобусът непрестанно се изкачваше, минавайки покрай кокосови и каучукови плантации, които постепенно изчезнаха, заменени от вечнозелени хълмове, проблясващи на слънцето. Тричасовото пътешествие от малайската столица завърши пред малкото пристанище на Куала Тембелинг. Оттук единственото превозно средство за неистовите дебри на Малайзия, към които се бях насочил, се оказа дървеното кану – пераху. И качвайки се на него, потеглихме към най-древната гора на планетата – Таман Негара.

И докато перахуто пореше мътните води на реката, девствената джунгла ни нашепваше приказки от Сътворението на света. Таман Негара е майката на всички гори на Земята – по време на няколкото ледникови епохи, когато големи части от Европа и Америка били сковавани от чудовищни глетчери, помитащи всичко по пътя си, Малайзия била благословена с местоположение далеч от тях, което дало възможност на горите й да се развиват необезпокоявани в продължение на… 130 милиона години, много преди първите гори в Африка и Южна Америка. Тук никога не са изригвали вулкани, нито пък е имало разрушително разместване на пластовете и мястото изглежда така, както по времето на динозаврите – един истински флорален юрски парк! Осъзнавайки това, Малайзия обявява 4340 кв. км от нея още през 1939 г. за защитена територия.

Днес Таман Негара се смята за една от най-богатите екосистеми в света, приютяваща 10 000 вида растения, 350 вида птици, 1000 вида пеперуди, 150 000 вида насекоми, 100 вида змии и над 140 вида животни, сред които слонове, леопарди, тапири, тигри, сърни, носорози и неизброимо количество гущери (не, динозаври няма). От време на време зървахме проблясващите като бягащ огън сред джунглата многоцветни папагали макао, прескачащите от клон на клон малки маймунки макак, които увисваха на дългите си опашки надолу с главата и, люлеейки се, ни наблюдаваха любопитно. Надвесилите се над реката дървета бяха отрупани с гирлянди съцветия, папрати и мъх, а вериги от орхидеи с големи тъмнопурпурни цветове се спускаха надолу като цъфнало въже чак до повърхността на водата. Затова не забелязахме раздвижването близо до лодката. Усещайки клатенето, се озърнахме осъзнавайки, че точно в този момент нещо минава под кила. С мисълта за кайман всички се изправихме на седалките, но лодкарят, който стоеше на носа, ни каза, че това е само двуметров гущер. Само?

След 57 км, които изминахме за три часа, стигнахме водосбора на Куала Тембелинг и Куала Тахан, а на високия бряг отсреща бяха разпръснати бунгалата на Таман Негара Ризорт. След като разхвърляхме багажа си из едно от тях, седнах на пластмасов стол пред вратата му и ненадейно почувствах прилив на радост и енергия – какафонията на дъждовната гора ме обгръщаше отвсякъде, с открояващи се птичи песни и крясъци на животни на фона на монотонния шум, създаван от насекомите.

С шарен коктейл в ръка, който с краските си отразяваше многообразието на джунглата, четях диплянката, която ни осведомяваше какви атракции се предлагат в Таман Негара – пешеходни турове из зеления ад, различни по трудност и продължителност, посещения и изследвания на пещери, водопади, рафтинг, бърдуочинг, запознаване с местните племена, изкачване на близкия висок връх и, естествено, половинкилометровата разходка във въздуха – система от въжени мостове, провесена на 50 м над земята, минаваща по върховете на най-високите дървета, известна като балдахиновата пътека – най-дългата в света!

В 7.00 часа нощните животни вече спяха под някоя палма на сянка с пълни стомаси, а ние се излюпвахме, готови за приключения. Които започнаха още със закуската. Тя се сервираше в т. нар. плаващи ресторанти – правоъгълни дървени поклащащи се платформи, до които се стига по дъска, хвърлена над шоколадовата вода. Препечената филийка с мармалад кая е нещо, което трябва да опитате, ако си падате по екзотичната кухня. Приготвя се от яйце и настърган кокосов орех – комбинация, която изглежда странна, но всъщност се оказа вкусна, както и пърженият ориз и лютивите им супи; менюто в джунглата обаче е доста еднообразно, така че не бързайте да опитате от всичко още първия ден.

От плаващия ресторант веднага се качихме на перахуто, завързано на док от другата му страна, и с още няколко души от нашата компания, допълнена от група германци, американци и холандци, поехме към балдахиновата пътека. Витата стълба, закрепена за ствола на едно особено дебело дърво, измори всички освен водача ни Меор. Стъпалата сякаш нямаха край, зави ми се свят от постоянното въртене около ствола на колоса, но накрая стигнах площадката, от която сякаш в небитието изчезваше въжен мост, широк едва метър и половина, много подобен на онзи, по който вървеше Индиана Джоунс в края на втория филм. След няколко дена ще си в по-добра форма, ухили се окуражително Меор, докато ме гледаше как бърша потта от челото си. Шокът от изкачването до пътеката обаче продължи, тъй като едва стъпил върху нея, тя така се залюля, че сграбчих въжетата отстрани и разбрах защо е сложена предпазната мрежа, стигаща до кръста, а на определени места – и до раменете. Изглежда всеки път, когато погледнех надолу, височината се увеличаваше, но истината е, че пътеката се спуска и изкачва, и всъщност височината й варира от 50 до 25 м. И докато следвах холандката пред мен, която безстрашно напредваше, изведнъж люлеенето на въжените мостове започна да ми харесва, по-малко стоях на дървените платформи, сковани около стволовете на дърветата, за които бяха закачени отделните отсеци на пътеката, особено когато осъзнах, че се намирам в един съвършено нов свят, който малко хора могат да видят – движех се по върховете на джунглата, в короните на някои от най-високите дървета, обитавани от животни и насекоми, които никога не слизат на земята и няма как да бъдат видени, цветя които се нуждаят от слънце и цъфтят само на определена височина и др. Туалангата например подобно на някои видове борове започва да се разклонява едва от 25 м нагоре. Множество палми също протягаха врат към пътеката, а тялото на една от тях бе покрито с огромни шипове, които издават звук като от музикален инструмент, когато се отчупят; предвидливо тук системата от мостове беше издигната нависоко и само на едно място минаваше покрай няколко от нейните представители, където Меор ни събра на платформата, и когато се увери, че сме всички, откърши един шип, дълъг поне 4-5 см. Чу се звук като от камертон, само един тон, но Меор каза, че всеки бодил си има собствена мелодия. Но най-впечатляващи бяха птиците, които кацаха и отлитаха от клоните – зелени гълъби, многоцветни папагали, кресливи тукани.

Слизането не представлява проблем, но още 10 мин. след това продължаваш да имаш чувството, че вървиш в хамак и пристъпваш несигурно, което не е зле при този жив килим, който шава под краката ти – мравки с размерите на гроздови зърна, термити, обвили един дънер сякаш с плътно одеяло, гущери като варани, които повдигат шумата с плоските си глави и внимателно те наблюдават с изцъклените си очи (вероятно не случайно са наречени monitor lizards) и паяци с големината на топки за тенис, които са проснали своите мрежи над пътеката. Но онези, които не виждаш, са най-лошите – които в един момент изглеждат като изсъхнало клонче, а после заприличват на огромни плужеци пълни с кръв – пиявиците. В Таман Негара те са истинска напаст: остани на едно място повече от 10-15 секунди и вече си забелязан; пиявиците ще наизлязат отвсякъде като в някой филм на ужасите, и поне 1-2 ще успеят да се промъкнат в обувките ти, откъдето вече се изкачат нагоре към откритата кожа на крака (ето защо дългите панталони са задължителни, най-добре с ластик на крачола). Но ако въпреки всичко откриеш пиявица по себе си, най-разумното е да я оставиш да се напие с кръв, след което тя прибира зъбите си и сама пада на земята, оставяйки рана, която зараства лесно и не кърви. Ако се опиташ да я махнеш насилствено, не само че раната ще бъде много по-голяма, не само че зъбите й ще се забият още по-надълбоко и ще откъснат цяло парче от плътта ти, но и ще се изпогориш, докато се опитваш да я отстраниш със запалката; да не забравяме и факта, че веднъж пуснала кожата ти, тя почти мигновено се залепва за ръката ти и усилията ти да се отървеш от нея много заприличват на опит да се откопчиш от ивица тиксо.

Балдахиновата пътека и пиявиците ми бяха напълно достатъчни за един ден, и покрит с три анкерпласта, седнах в плаващия ресторант да се разтуша с нещо. Но Малайзия е ислямска република, и алкохолът е абсолютно забранен. За сметка на това опитах бандунг – сироп от рози, разреждан с мляко. Оказа се особено приятен след напрегнат ден в джунглата.

След като пиявиците ми бяха изпили кръвта, вече нямах сили за каквото и да било и пропуснах сафарито с джипове за наблюдение на нощния живот в джунглата, цветя които цъфтят само след залез слънце и фосфоресциращите в мрака гъби с мътнобяла до мъждивозелена светлина.

На следващия ден ни очакваше среща с местните племена, така че нямаше време за глезотии. Сънят и няколкото наденички на закуска възвърнаха силите ми и с нетърпение очаквах новия ни водач. Когато обаче разбрах, че те живеят навътре в дъждовната гора и преходът през зеления ад е неизбежен, ентусиазмът ми намаля, но не изчезна. Близо половин час крачехме под покрова на джунглата, където въздухът бе нагорещен и застоял. Просеката беше изключително кална и хлъзгава, дъждът бе отмил почвата и на места корените на дърветата изпъкваха като жилести ръце, подаващи се от земята, готови да те захванат. Използвахме ги като стъпала да се изкачим нагоре по хълма, а равната част по-нататък не се оказа по-лесна, тъй като цялата беше препречена от паднали дървета, които трябваше да прескачаме. Мъчението обаче си заслужаваше, тъй като след 30 мин. изведнъж се озовахме сред сламени колиби, кучета и простряно на въжета пране, което не ми беше ясно как щеше да изсъхне в почти 100% влажност тук (поне блузите ми в лоджа вече 24 часа висяха мокри). Посрещна ни старейшината, който вдигна ръка и каза хелоу. Преди да си помисля, че той знае английски, се сетих, че хелоу е обичайният поздрав в мултинационалната Малайзия. Насядалите под палмовите навеси мъже жени и деца ни гледаха втренчено, и аз започнах да си припомням историите за първите изследователи, пристигнали тук; и макар да знаех, че народността батек, или както те сами се наричат оранг асли (оригинални (местни) хора) не са канибали, техните предци са били, и през 1920 г. английски мисионери открили в село в Таман Негара казан, пълен със сварени ръце и крака. Жената, облечена в дълъг саронг, която разбъркваше гъста каша във врящото на открития огън гърне до мен, не ми помогна особено да мисля в друга насока.

Докато не дойде Еко – местен, който щеше да ни разкаже за нравите и обичаите на племето, ловните им методи и начин на живот. Батек са номади, които кръстосват дъждовната гора и се установяват на определено място само за кратко. Ловните им оръжия са едновременно с това и бойни и представляват бамбукови тръби, през които с духане се изстрелват стрели, или намазват върховете им с отрова, когато са във война. Отровата извличат обикновено от дървото ипо или от растението ганус. Наконечникът традиционно се прави от дърво, или за целта се използва клюна на тукан. Но по принцип батек не обичат да воюват и като всички примитивни народи живеят в хармония с природата – философия, от която трябва да се поучим. Еко ни демонстрира как се стреля с бамбуковите тръби, след което ни подкани и ние да опитаме късмета си, но се оказа, че не е толкова лесно; местните много се забавляваха да наблюдават нескопосаните ни опити изобщо да улучим мишената. Къщите им са почти празни, понякога със стени от вързани заедно палмови листа, а понякога само от навес, под който е скована дървена платформа, издигната на трупи с цел да се предпазят от пълзящите по земята твари. Тя е покрита с рогозки, които заедно с дрехите на гърба им и няколко съда представляваха цялата им покъщнина. Огледах откритите наколни жилища на оранг асли, оръжията и дрехите им, много от които бяха фланелки с надпис Coca-Cola или дънки, и си помислих, че техният свят е вече безвъзвратно разрушен, а новият все още не е дошъл – бяха хванати като в капан по средата между миналото и бъдещето – искаха да запазят традициите си, но те вече се бяха превърнали едва ли не само в туристическа атракция, копнееха за новото, което пък бе все още много далеч от тях.

Дървеното кану, към чиято кърма беше прикрепен двигател на моторница, още веднъж доказваше тезата. С перахуто, което пореше кехлибарените води на реката, се върнахме до лоджа, където хапнахме в плаващия ресторант и се отпуснахме на леглата в бунгалата.

С раница на гърба следващата сутрин гледах младия хоризонт, озарен в жълто, над който се рееха червени облаци, обагрени от срамежливата утринна светлина на слънцето. Вдишвах въздуха, напоен с аромата на листа и цветя, и изпитвах онова чувство, при което хем искаш да си тръгнеш и да се прибереш в цивилизацията, хем знаеш, че сториш ли го, никога повече няма да изпиташ това спокойствие, което си усетил тук. С две стъпки напред и една назад поех по пътеката към моторната лодка, която ни очакваше, за да ни върне в Куала Тембелинг. По тричасовия път обратно си мислех колко хубаво е, че има късчета от рая, които са запазени на Земята – благодарение на прозорливостта на управниците на Малайзия, които са разбрали, че от белите дробове на планетата може да се печели и без да се изсичат – чрез туризъм.

 

Ако си по-лежерна натура или просто искаш да прочетеш още от пътеписите на Радослав Райков, прочети за блаженото безвремие в Ямайка.