Нещата от живота

На какви мисли ги доведе това и дали решиха да останат в това „тук“, от което някои толкова много искат да избягат

Българите са известни с това, че не обичат България. Но ги има и онези, които пообиколили тук и там, все пак решиха да останат в собствената си родина и не задължително заради луд патриотизъм и решени да водят живот в борба – оказа се, че милата ни страна просто им допада повече и май няма нищо странно в това. Виж сам.

– С какво се занимаваш?
– С изкуство. Всякакъв вид изкуство.
– Какви са плановете ти за бъдещето?
– Преди имах идеята да отида да работя в Париж, Барселона и Амстердам, за една година общо. Но реших, че ще е по-смислено да отида в Украйна вместо това и да пиша. Да си създам работна позиция за някой вестник или нещо подобно. И май в крайна сметка ще остана в България. Защото… седим през цялото време и обясняваме "Ех, колко ще е хубаво ако еди-какво-си се направи" и това сега колко е лошо и тн. Крайно време е да се хванем и да направим нещо вместо само да говорим. Не харесвам негативно настроените хора: "Ае тука няа да стане"; "Тука няа пари"… Защо да не може да стане?
– Какъв би бил съветът ти към хората в това отношение?
– Може би просто да не се подценяват. Повечето дори не смеят да си помислят за това какво могат да направят. Гледах един филм наскоро, от 91ва, много хубава идея и ужасно изпълнение, "Defending your life" се казва. След като умреш, отиваш в един град и идва един момент, в който има процес, в който ще трябва да защитиш живота си. След това се определя дали ще отидеш нали в "небесното царство" или ще продължиш да бъдеш човек и да се прераждаш отново и отново. И всъщност главната концепция на това, което трябва да защитаваш е доколко си успял да пребориш страховете си накрая.

– 2004та отидох да живея в Австралия.
– Защо отиде?
– По случайност. Учех икономика в Портсмутския университет по онова време и много не се справях добре, защото съм зле с математиката. И малко се бях напрегнал в София от всичките тия глупости, тогава точно беше и вълната от убийства, тия гангстерските истории.. и всичко това ми повлия. Поживях малко в тоя живот – клубове, дискотеки, яки коли, но ми омръзна, особено като виждаш, че нищо не се развива и не става нищо от тебе – "нормален софийски дришльо". И майка ми работеше по онова време на един много отдалечен остров в Тихия океан и аз просто така реших един ден, супер спонтанно, да замина. Много ми хареса. Източен Тимор се казваше този остров, той е 192рата независима държава, много интересна история, мога много да ти разказвам, но както и да е. Таа.. записах се като доброволец за експедиции по-късно. Ходехме в едни джунгли с тези хора, всъщност, ходехме реално на места където буквално не е стъпвал бял човек. Със седмици. Като гледам по телевизията сега някакви предавания – нищо не е това, онова си беше много hardcore – пушки, работи, мрежи за комари, просто друг свят, друго усещане, див живот. И много красиво в същото време. Цялото това нещо много ми допадна и ги питам момчетата: "Добре, сега, вие какви сте?" и те разправят: "Ми ние сме антрополози, mate. В Австралия" и вече всичко беше решено.

– Какво беше детството ти?
– Интересно. Роден съм в България, майка ми е българка, но от 6 до 18 годишен съм живял в Казабланка. Първо съм научил български, но майка ми ми каза, че и арабския не ми е отнело много време да усвоя.
– Как ти се отрази местенето в България отново?
– Честно казано – беше си трудно. В университета особено. И като цяло, просто като смениш средата толкова драстично си е тежичко. Но още втората година свикнах и вече третата имах чувството, че винаги съм живял тук. Въпреки че най-добрите ми приятели са мароканци, мога да кажа, че тук ми харесва повече вече. Там е прекалено населено, повече живот, прекалено много хора навсякъде. Много ми е добре тук сега, свикнах със спокойствието.
– Спокойствието в София? Това сигурно никой никога не го е казвал досега.
– Възможно. Но гледната точка винаги променя нещата.

Виж хората от миналата седмица, които могат да ти дадат някой-друг ценен съвет, който са придобили с годините.