Или кои са родните заглавия, от които трябва да бягаш с писъци

Нашето кино никога не е блестяло със световни успехи – винаги е имало едно локално приложение, при което успехът се измерва с твърдението „Става… като за български“. Има няколко заглавия, които обаче са анадър ниво на тъпотия. Въпреки че се радват на позитивни ревюта и боксофис успехи, истината за тях е изключително тъжна: те са, меко казано, негледаеми. Ето най-фрапиращите примери как не бива да се правят филми:

Бензин

Режисьорският дебют на Асен Блатечки най-добре беше описан в един фейсбук статус, който гласеше:

„По-добре да пиеш бензин, отколкото да гледаш „Бензин“.

Освен с липса на каквато и да било логика в сценария филмът допълнително напряга търпението на зрителите с уникалната си колекция от актриси с говорни дефекти. Самото лошо момче на бг киното пребива хора наред без причина и без драскотина, а дори няколкото нелоши коли в кадър не могат да потиснат болката, която филмът упражнява върху всички сетива. Майкъл Медсън и онзи от Godsmack също са вътре. Големият въпрос е „Защо“?

Цветът на хамелеона

В този напън за черна комедия с елементи на шпионски трилър имаме пример за това, как една нелоша идея може да доведе до филм, достоен за цял кашон „Златни малинки“. Руши Видинлиев е страхотен на екран и ролята му е вдъхновила Джейк Джилънхол за прочита на героя му в Nightcrawler. Това обаче не е достатъчно основание да си причините тези 114 минути пълна агония. Обратите в историята включват убийство на хазяйка, чупене на магическо яйце за свръзка с таен контакт в Държавна сигурност и финал с препратка към „Титаник“, където Батко Стаменов, Марципан, Танчо Данчев или както там се казваше човекът на Руши, за радост на всички в салона умря. Не е нужно да ни благодарите – няма спойлер алърт.

Операция „Шменти капели“

Епичният пешън проджект на Владо Въргала, сниман в продължение на години, с безброй смени в екипа, на студентски ентусиазъм и с пари от заложени апартаменти, на хартия се води един от най-смешните и успешни български филми в модерната история. На практика обаче брадатите смешки и съшитата с бели конци история предизвикват само една емоция в зрителя и тя е неудобство.

Лошо момиче

Мариан Вълев е добър актьор. Защо е избрал да замени тази кариера с това да бъде посредствен сценарист и неадекватен режисьор, за нас е мистерия. „Лошо момиче“ е история, в която

клишетата са болезнено банални, а цялостното усещане е за деж-ебю

(пак си се преебал да гледаш нещо ужасно). Покрай кадрите с пребити жени почти не остава време да се разгърне сложният сюжет, изобилстваш с нелепи обрати, необясними решения и схеми, на които даже първокласник няма да се върже. Ако статиите в „Лична драма“ имаха кино еквивалент, това щеше да е той.

Мила от Марс

В една работеща кино индустрия това щеше да е първи и последен кино опит на всички замесени в тази продукция. Вместо това недоразумението „Мила от Марс“ се цитира като един от най-добрите примери за модерно бг кино. Каква е поуката – инвестирай в ПР вместо в сценарий, а после всички ще ахкат и охкат във възхита стил „Новите дрехи на царя“ по лайното, което си произвел. Най-забавна част от рекламната стратегия на филма беше, че режисьорката Зорница-София се фукаше, че е заснет с бюджета на клип на „Каризма“. Ако това е така, значи някой се разхожда с въпросния бюджет без 200 лева в джоба.

Пистолет, куфар и три смърдящи варела

Българският отговор на Гай Ричи и шамар с крак в лицето на мислещата публика. Тази нелепост с претенции за гангстерска комедия е

забавна колкото вицовете на дядо ми, а криминалните персонажи са с дълбочината на злодеи от „Костенурките нинджа“

(наркобос, който реди лего; ченге гей; футболист и мутреса, фенове на Достоевски; щастливи малки циганчета и баба, която прави кекс с бело). Въобще положението е толкова под дъното, че даже Ивайло Захариев от „Под прикритие“ блести с актьорска игра и екранно присъствие. Без съмнение Марианската падина на филмите.

Уют

Този филм напук на заглавието си създава основно дискомфорт, предизвиква скука и навява тъга. Въпреки напъна да е ироничен, сатиричен или какъвто там „-ичен“ е искал да бъде Камен Донев, „Уют“ е негледаема поредица от хаотични несмешни сцени, който колкото и да се напъва, не е нещо на Кустурица и никога няма да бъде. Киното изисква концепция и дълбочина, подреждане на детайлите, шлифоване на сюжета, изобщо много часове концентриран труд. Много повече от това да излезеш да сцена и да бълваш на фристайл нонсенс каламбурчета. И ако Камен Донев напише някое отворено писмо да пита кои сме ние, че да даваме оценка на творчеството му – ние сме публиката, филмът му би трябвало да е за нас.

20 обложки на български албуми от едно време или какво никога не трябва да се прави в графичния дизайн

Ето и част от легендарните български песни, които всъщност не са съвсем наши

И ревю на един по-хубав филм:

Какво се случва в града?! Последвай Instagram профила ни и разбери пръв