Голямата любов на света

PS: Париж не е шапка. Париж е боа!

0 коментара Сподели:

„Ако си имал късмета да си живял в Париж на младини, където и да отидеш до края на живота си, той остава в теб. Защото Париж е подвижен празник.“ Ърнест Хемингуей.

Колкото и подробно да се опитам да ти разкажа за трите дни в моя Париж, едва ли бих могла да ти предам вълнението си. Понякога разказите са просто изброяване на действия и ужасно много глаголи, които за страничните слушатели не носят онова, което е вътре в разказвача, но ще се опитам да нахвърлям няколко неща, с които да те поканя в моя спомен, с който да опознаеш Париж, ако не си имал щастието да го посетиш, или да се върнеш в своите пътувания до този красив, огромен, поетичен, мой и твой град.

Летях за пръв път и бях малко притеснена. Страх от неизвестното, нали… бях решила, че този, който има късмета да седне до мен, ще извади късата (или дългата?) клечка, защото ще му дрънкам през цялото време, но уви, мацката от чакалнята на нашето летище до слизането в Париж спа с отворена уста и още тук ми се разбъркаха картите и играта започна да протича по свой си начин.

Нищо не беше толкова страшно, колкото се очакваше. Още с кацането осъзнах, че табели те водят навсякъде, до терминала, до изхода, до гейта, до гардероба на Нарния. Няколко минути по-късно вече опитвах да свиря на пиано на летището, тръгвахме към влакчето, което щеше да ни отведе до едно метро, което пък щеше да ни качи на друго.

Тегава схема. Бях като паднал от Марс, със сенки под очите. Гледах всичко и неспирно се усмихвах въпреки недоспиването.

Удивлявах се на метрото, удивлявах се на цветните хора, на въздуха, на всичко. Огромните, леко зловещи, бели, ужасно дълги подземни коридори също придобиха някакъв чар, защото те ми помогнаха да се придвижвам и да изживявам моя Париж. Не твоя, не този от филмите и романите, а само моя.

Попивах всичко с огромните туристически очи, познати всекиму. Ентусиазмът, раницата, маратонките и куфарът говореха на хората и те ми се усмихваха сладко, снизходително, иронично, откровено. Всякак. Защото французите, тоест моите французи, тези, които аз видях, тези, с които разменихме енергии, бяха усмихнати, мили и дружелюбни.

Завивах по някои малки улички и сядах в кафенета, които не са съвсем централни, в които няма туристи (е, аз бях под прикритие). Беше ми важно, защото успявах да се почувствам парижанка, французойка, част от цялото. Още в първия ми ден имах челен сблъсък с красавицата (Айфеловата кула).

Все пак мисля, че човек никога не е напълно подготвен за първата си среща с нея.

Знаеш, че я има. Знаеш, че е там, но не можеш да материализираш идеята в ума си. И когато се изправиш пред нея… тогава…

Трите ми дни в Париж ми предложиха приключения, за които ще са необходими няколко тефтера. Имах неизмеримото щастие да бъда рисувана в Монмартър. Портретът от художника е толкова безценен подарък. Впечатляващ уличен музикант поздрави мен и моята приятелка с Let it be, натъкнах се на снимачната площадка на филм с Венсан Касел.

Държах се неадекватно. Толкова бях развълнувана, че почти истерична. Ама… Венсан Касел все пак.

В моята Франция бях безгрижна. Без интернет, без телефон. С раница, шапка, очила и мечти. Вдигах температура, носех си пуловери в раницата, не успях да хвана Лувъра работещ, в Орсе не ме пуснаха, защото бях с куфар, чието мъкнене в метрото направи ранички по ръцете ми, ама това направи моя Париж мой. В него прекарвах време в Shakespeare and friends. Онова място. Онова, от което излиза Оуен Уилсън в края на Midnight In Paris.  В моя Париж корабчето по Сена плава само за мен и красавицата свети за мен. В моя Париж срещнах най-трогателния възрастен италианец.

След няколко дни с мъка го напуснах. Еврьо ми се видя като почивна станция. Красиво. Китно. Спокойно. Подредено. Тихо. Релаксиращо. Идеално. Очаквах там да не се случва кой знае какво, но в крайна сметка успях да посетя техния музей, седях на пода в библиотеката и разглеждах пътеводители за Япония и Китай. С приятелката ми отидохме на кино, където гледахме новия филм с Жан Дюжарден. Чудесна история.

Франция ме почерпи с киш и макарони, запозна ме с нелюбезна волейболистка хърватка, но и с прекрасен и усмихнат тунизиец, говорещ разкошен френски. После ме отведе до едно малко езеро, където най-дружелюбното бебе допълзя до мен и ми позволи да го прегръщам. Показа разкошни гледки, почерпи ме със студена бира, запозна ме с прекрасни музиканти.

Тръгнахме с колата към летището преди изгрев. В последната ми френска сутрин се ядосах. Оглеждах се за стари файтони, макар да не беше полунощ. Оглеждах се за Хеминуей, за Зелда или Скот. Не се открихме. Вероятно нощем още ме търсят. Следващия път ще се открием и по нощите ще бъдем заедно. Ще пием вино. Ще говорим. Ще интелектуалстваме и танцуваме. Ще бъдем група бродници из моя Париж.

А дотогава ще продължавам да се усмихвам широко в България, знаейки, че няма да чуя най-сладкото Bonjour, Madame!, но какво пък! Ще имам предимство в нашия градски транспорт. Предимството, че на всеки начумерен поглед ще мога да отговарям с пътуване във времето. Назад в моя Париж…

ПП: Скъпи Ърнест, аз също много исках да се срещнем, но уви. Предай сърдечни поздрави на музите Пабло, Скот и Зелда.
Прегръщам ви.
Поздрави Париж от мен.
До скоро.
А.

ИЗБЕРИ СИ GO AGENT И ВИЖ КЪДЕ ЩЕ ТЕ ОТВЕДЕ ТОЙ

Коментари

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *