Ще разбереш, че раят е там, където за теб вратите винаги са отворени, а не където ти се налага да стоиш на прага.

Още в библейските митове основната причина светът да е такъв, какъвто е сега, е стремежът на хората да имат точно онова, което не могат да имат. Знаете, Ева отхапала от забранения плод и след това прецакала цялото човечество.

Зор да вкуси точно ябълка от единственото дърво, от което не бива да го прави. Колко ли хейт е отнесла тя още от децата в училище, когато да чули историята за първи път. Що за глупачка. Можеше да си живее щастливо и безгрижно в рая, но не. Инат, глупост, наглост, наивност или каквото и да я е подтикнало да го направи, здраво се е прецакала.

Не сме ли обаче всички същите като онази грешница, която саботира светлото бъдеще на човешкия вид. Само че саботираме единствено себе си. И за разлика от библейските митове това важи с еднаква сила и за мъжете, и за жените. Не искаме ли точно онова, което знаем, че никога няма да бъде наше?

И все пак се борим за него, докато потъпкваме хиляди други възможности да живеем в рая, защото в него не виждаме онова дърво, което за нас си остава непонятно предизвикателство. Сещате се, обикновено дървото е човек. Раят е любовта, която може да ни даде някой друг, обаче ние му казваме майната ти и продължаваме да се катерим по забраненото дърво, бленувайки за проклетата ябълка.

Щом аз на 24 години вече имам много за казване по злополучната тема, сигурна съм, че всеки има. Или ще има. Като се позамисля, около нас има достатъчно примери, които да затвърдят, че не само онази, облечената в листа, е направила тази грешка. И даже има някаква логика тя да е първообразът ни, защото всички сякаш носим по нещо от нея.

Животът е голям шегаджия. Любовта е непредвидима, а последиците от лошите решения и най-вече от това да се влюбиш не в когото трябва може да са не по-малко неприятни от изгонването от рая, както става с нашите гореспоменати герои.

Защото ми се е случвало да изтръпва всяка една клетка от тялото ми, когато подавам ръка на онзи, който така и не можа да ме заобича. И защото не е трепвало нищо в мен от целувката на друг, който е треперил да ме докосне.

Защото сърцето и тялото правят грешки, които умът не би допуснал. И не знам защо, обаче не можеш да си избереш в кого да се влюбиш, дори той да изпълни всички точки от мисления списък от изисквания, които винаги си искал от един човек. Грешка. От нещата, които си мислел, че искаш.

Защото се появява един, който може и да няма няколко от тикчетата на Мистър Идеален във фантазиите ти, дори повечето, но пък кара корема ти да се обръща. И то така, както ти се е случвало дори когато беше на 16 и се чудеше какво по дяволите става. Сега е съвсем осъзната реакция на напълно неосъзнато основание. Вика му се химия. И нищо че в училище имах само тройки по нея, тази не може да се сбърка.

Недостъпното често е онова, което е способно най-много да ни разпали. До степен, в която изненадваме дори себе си. И в момента се изненадвам как думите не могат да опишат колко много може да те обича някой, когото ти никога не си и лъгал, че обичаш. И колко много може да обичаш някого, за когото знаеш, че никога няма да те пожелае по същия начин.

За всеки има такъв човек. Когото винаги ще гледаш с влюбени очи, чието съществуване ще те кара да се чувстваш малко по-осмислено създание, а всеки път, когато чуеш името му, ще си мислиш, че в живота ти няма нужда от нищо друго, освен да се будиш и заспиваш до него. Обаче нещо не става. Заради нещо не може.

Той е твърде стар, твърде млад, твърде обвързан, зает или ревнив. Или не те обича. Или е далеч. Или не искате едно и също. Но въпреки това го искаш повече от всичко на света. Нищо че той вероятно никога не ти е подарил дори една роза. Или дъвка. Или времето, мечтите и страховете си.

И заради това няма да видиш онзи, който не цвете, а цяла плантация ще стовари в краката ти, само и само безразлично да ги стъпчеш, пламенно устремен по пътя си към някой друг.

Всички се прецакваме не по малко от Ева. Казвала съм си го това всеки път, когато погледна в един от онези няколко за мое щастие или нещастие човека, които са ме гледали с такава любов, с която не съм вярвала, че е възможно някой да ме гледа. Но които не ме побъркваха като онзи, който така се дърпаше и така и не можах да го разбера.

Казвала съм си го и когато формално си говоря за времето с онзи същия, когото освен с цялата си любов по никакъв друг начин не съм можела изобщо да погледна. Казвам си го, когато погледна в неговите очи и знам, че това му е напълно ясно и винаги му е било, но у него нищо не помръдва. Че ловко се прави на приятно разсеян, за да не стигне отново до Разговора с главно Р, който вече сме водили и в който всяка дума нито се нито се изрича, нито се чува лесно.

Представете си „Извинявай, но не те обичам“, „Извинявай, но няма да стане“. Едва ли това изречение някога в този свят изобщо е изричано, но пък е единственото, което няма нужда да бъде казано.

Защото понякога онзи, който ти сваля звезди, не ти е интересен. Няма го предизвикателството и онзи инстинкт на ловец, който не само първобитните са имали. И който определено не е присъщ само на мъжете.

За мъжете не знам, поне аз от опит мога да кажа, че игричката на котка и мишка все някога писва дори и на най-големите мазохисти. Просто един ден сякаш се събуждаш от транс и разбираш, че на този свят може да имаш много повече, стига да си позволиш да го вземеш.

И ще спреш да вярваш, че тръпката от цялото това преследване те прави щастлив. Поддържа огъня в теб, не ти дава да скучаеш, да загаснеш, да си скучен, спрял и неинициативен. Но не те прави щастлив. Забавен е най-вече фактът, че често, когато най-накрая получиш този, когото толкова си искал, разбираш, че всъщност не го искаш. Че не е точно това, което мислеше, че ще бъде. Или което само ти се е искало да е.

Защото там някъде има някой, който хиляда пъти ти е доказал, че му пука. Може би винаги е бил там и точно затова не можа да го видиш. И му пука какъв си, когато се събудиш, какъв си, когато се напиеш и когато се смееш. И ще знае защо не можеш да заспиш, защо понякога ти се иска да пиеш и какво те разсмива.

И ще разбереш, че раят е там, където за теб вратите винаги са отворени, а не където ти се налага да стоиш на прага.

Има. Или ще има.

ВЪРВЯТ ЛИ ДВАМА, ГИ ОСТАВИ НА МИРА