Среднощна среща с Чехов

Искам някои хора да бъдат вечни, защото те не са съвсем хора, те са съвършенство...

0 коментара Сподели:

Историята твърди, че Чехов умира докато си сипва чаша шампанско. Казва на съпругата си Олга „Я умираю.“ Пие на екс. Отпуска се в леглото си и полита във вечността. Искам някои хора да бъдат вечни, защото те не са съвсем хора. Те са съвършенство, предрешено като човек.

Понякога настоящето ми става противно и искам да се махна. Скоро една вечер реших, че ще отскоча до миналото. Облякох стара и дълга черна рокля. Тясна в талията. Широка и тежка надолу. Пищен тоалет. Вдигнах косата си на кок и пуснах няколко небрежни къдрици. Отправих се към близката гара. „Какви ли не срещи се случват в живота.“. Не бях подготвена за моята. Качих се във влака. Настаних се сама в купе. Нощта бе спокойна и студена. Извадих книга от чантата си. След няколко гари на вратата на купето се появи много красив мъж. 186 см. Изискан, със съвършени маниери. Очилата му придаваха мистериозност, брадата – мъжественост, а красивите думи, с които говореше, издаваха неудържимият гений, скрит някъде в ума му. Представи се. Антон. Седна срещу мен.

Разменяхме си срамежливи любезности. Избрахме си гара и напуснахме влака. Подаде ми ръка, когато слизах. Беше зима. Луната беше огромна и кръгла. Вървяхме бавно по релсите и започнахме да опознаваме вселените си. Антон започна да говори за медицина. После за литература. Велик човек с много големи любови. Говорихме дълго, смяхме се тихо. Открихме малко място в близост до гарата. Поръчахме шампанско. Антон разказа за ранните си спомени в Таганрог и за строгия си баща. Навлязохме в болезнената тема за физическото насилие, но после поговорихме за театър. Как хубаво ухаят залите, как красиво изглеждат сцените. Колко вълнуващ е светът на пиесите.

„Където има изкуство, където има талант, там няма нито старост, нито самота, нито болка, дори смъртта е наполовина…“ каза.

Гледах в захлас този прекрасен мъж. Възхищавах се на съвършения ум. Задавахме си въпроси и провокирахме умовете си. С всяка следваща чаша шампанско разсъбличахме мислите си, стигайки до душите. Надничахме към огромната луна и гледахме белите облаци, висящи до нея. Говорихме за пътешествията и за сценичните образи в живота. Бях погълната. Бях Чайка. Бях Ана Сергеевна. Напихме се и той ми позволи да го наричам Антоша Чехонте, както някога е подписвал работите си. Размечтахме се. Искахме да свирим на контрабас под московските мостове и планирахме да се срещнем отново някъде в Кавказ, Средна Азия или Персия.  Антон ми разказа за пътешествието си до Сахалин, за затворниците и язденето в продължение на километри. Устните му излюпиха думата „туберколоза“ и сърцето ми се скова. Щял да прекрарва много време в Ялта. Климатът там му влияел добре. Помня, че в този момент пожелах да му ходя на гости, да го лекувам с шампанско и да бъда вечна муза.

Вдъхновявахме умовете си и крадяхме от творческите си идеи. Говорихме си на „Вие“. Живяхме с криле. Времето ни изтече. Допихме шампанското си на екс, но не умряхме. Сляхме се във вечността.

„У човека всичко трябва да бъде прекрасно: и лицето, и дрехите, и душата, и мислите.“

Станахме, оправихме омачканите си тоалети и отново потеглихме към гарата.

Влакът щеше да дойде всеки момент. Времето беше спряло. Надявах се да съумеем да стигаме един до друг чрез писма. През годините, държавите, пиесите, разказите и времената, които ни делят. Искахме да останем добри, деликатни, нежни и умни. Обещахме си да пием шампанско, да творим и да се опитваме да сме щастливи. Пък дали пак ще се срещнем…накрая Антон тихо прошепна: „Младата, прелестна, поетична, унасяща в света на бляновете любов – само тя на земята може да донесе щастие.“ Влакът дойде. Разменихме прощални любезности. Прегърнахме умовете си и се разделихме. Не зная какво получи той, но аз имах среща с вечността.

ДА СТЪПВАШ КАТО ОДРИ

Коментари

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *