Среднощна среща с Чехов
Искам някои хора да бъдат вечни, защото те не са съвсем хора, те са съвършенство...
Историята твърди, че Чехов умира докато си сипва чаша шампанско. Казва на съпругата си Олга „Я умираю.“ Пие на екс. Отпуска се в леглото си и полита във вечността. Искам някои хора да бъдат вечни, защото те не са съвсем хора. Те са съвършенство, предрешено като човек.
Понякога настоящето ми става противно и искам да се махна. Скоро една вечер реших, че ще отскоча до миналото. Облякох стара и дълга черна рокля. Тясна в талията. Широка и тежка надолу. Пищен тоалет. Вдигнах косата си на кок и пуснах няколко небрежни къдрици. Отправих се към близката гара. „Какви ли не срещи се случват в живота.“. Не бях подготвена за моята. Качих се във влака. Настаних се сама в купе. Нощта бе спокойна и студена. Извадих книга от чантата си. След няколко гари на вратата на купето се появи много красив мъж. 186 см. Изискан, със съвършени маниери. Очилата му придаваха мистериозност, брадата – мъжественост, а красивите думи, с които говореше, издаваха неудържимият гений, скрит някъде в ума му. Представи се. Антон. Седна срещу мен.
Разменяхме си срамежливи любезности. Избрахме си гара и напуснахме влака. Подаде ми ръка, когато слизах. Беше зима. Луната беше огромна и кръгла. Вървяхме бавно по релсите и започнахме да опознаваме вселените си. Антон започна да говори за медицина. После за литература. Велик човек с много големи любови. Говорихме дълго, смяхме се тихо. Открихме малко място в близост до гарата. Поръчахме шампанско. Антон разказа за ранните си спомени в Таганрог и за строгия си баща. Навлязохме в болезнената тема за физическото насилие, но после поговорихме за театър. Как хубаво ухаят залите, как красиво изглеждат сцените. Колко вълнуващ е светът на пиесите.
„Където има изкуство, където има талант, там няма нито старост, нито самота, нито болка, дори смъртта е наполовина…“ каза.
Гледах в захлас този прекрасен мъж. Възхищавах се на съвършения ум. Задавахме си въпроси и провокирахме умовете си. С всяка следваща чаша шампанско разсъбличахме мислите си, стигайки до душите. Надничахме към огромната луна и гледахме белите облаци, висящи до нея. Говорихме за пътешествията и за сценичните образи в живота. Бях погълната. Бях Чайка. Бях Ана Сергеевна. Напихме се и той ми позволи да го наричам Антоша Чехонте, както някога е подписвал работите си. Размечтахме се. Искахме да свирим на контрабас под московските мостове и планирахме да се срещнем отново някъде в Кавказ, Средна Азия или Персия. Антон ми разказа за пътешествието си до Сахалин, за затворниците и язденето в продължение на километри. Устните му излюпиха думата „туберколоза“ и сърцето ми се скова. Щял да прекрарва много време в Ялта. Климатът там му влияел добре. Помня, че в този момент пожелах да му ходя на гости, да го лекувам с шампанско и да бъда вечна муза.
Вдъхновявахме умовете си и крадяхме от творческите си идеи. Говорихме си на „Вие“. Живяхме с криле. Времето ни изтече. Допихме шампанското си на екс, но не умряхме. Сляхме се във вечността.
„У човека всичко трябва да бъде прекрасно: и лицето, и дрехите, и душата, и мислите.“
Станахме, оправихме омачканите си тоалети и отново потеглихме към гарата.
Влакът щеше да дойде всеки момент. Времето беше спряло. Надявах се да съумеем да стигаме един до друг чрез писма. През годините, държавите, пиесите, разказите и времената, които ни делят. Искахме да останем добри, деликатни, нежни и умни. Обещахме си да пием шампанско, да творим и да се опитваме да сме щастливи. Пък дали пак ще се срещнем…накрая Антон тихо прошепна: „Младата, прелестна, поетична, унасяща в света на бляновете любов – само тя на земята може да донесе щастие.“ Влакът дойде. Разменихме прощални любезности. Прегърнахме умовете си и се разделихме. Не зная какво получи той, но аз имах среща с вечността.