Пътуване във времето до стария Лозенец и обратно

Една разходка през лозята на Курубаглар, в която Дора Габе и Go Guide разменят местата си

Фотография: Яница Генова & Иван Христов

Казвате му Лозенец.

Аз го помня, когато още го наричахме Курубаглар – от турската дума за „сухи лозя“. Да, тук някога имаше редове лози по склона, мирис на пръст и грозде в края на лятото. Вървеше се по пътеки, не по улици. Но сега ти побързай да свиеш по моята улица „Златовръх“ и не забравяй: звънецът, на който е изписано с дребни букви „Дора Габе“, не работи, затова направо влизай. Някога къщите не се затваряха. Влизаше се на кафе и се оставаше за разговор. Понякога за целия следобед. Така казвам и на другите: „Направо влизайте“. На Данчо Йовков, на Валери Петров, само скромната Блага още чука. Усещате ли миризмата на „Инка“? Държа кафето в метална кутия, за да не губи мириса си. Ще пиете едно с мен, нали? Само да прибера черновата на „Непримирима“ от масата…Вие бихте нарекли това „кафе-пауза“ или „брейк между два брифинга“. Аз го наричам тишина преди стих.

Фотография: Яница Генова

Слагам джезвето на котлона и чакам да се вдигне пяната, а междувременно си повтарям тихо: „Почакай, слънце…“. Около мен живееха хора, за които днес бихте казали, че имат „културен вайб“ – писатели, преводачи, хора на театъра и музиката, които търсеха място извън шума на центъра. Лозенец беше такъв избор – близо до града, но достатъчно далеч, за да мислиш. Срещахме се у дома, на разходка, понякога просто на улицата.

Работеше се много. Четеше се още повече.

Тогава бяха просто съседи. Писатели, актьори, преводачи. Валери живееше наблизо – човек, който умееше да слуша толкова добре, колкото и да пише. В други къщи се репетираше – оперетата звучеше през отворени прозорци на ей онази стара къща, обрасла с бръшлян. Там живееха оперетните артисти Асен Русков и Елена Ненкова, чиито гласове понякога се надпреварваха с вятъра по хълма. Кварталът звучеше като малка сцена без завеса.

Фотография: Яница Генова

Ако тръгнем надолу, стигаме до мястото, което вие наричате Римската стена. И ние се усмихвахме на това име. Знаехме, че не е римска. Построена е през XVI век, най-вероятно като част от ритуален комплекс край тогавашното мюсюлманско гробище – място за молитва при тръгване на хаджилък. Беше ориентир. Част от ежедневието. По-късно около нея се събра пазарът – хора, храна, срещи.

Така кварталът дишаше.

Водната кула пък беше необходимост. Построена е в началото на XX век като част от водоснабдителната система на квартала – за да осигурява налягане и постоянен достъп до вода в новите къщи по хълма. От горе се виждаше София такава, каквато е, когато не настоява да бъде център на всичко. Това беше важно – да можеш да се отдръпнеш.

Фотография: Яница Генова

Малко по-нататък е площадът, който днес наричате „Журналист“. По-рано той носеше името на княгиня Евдокия Българска (дъщерята на цар Фердинанд и Мария-Луиза). През 30-те години тук се издига жилищна кооперация, в която се заселват много столични журналисти – своеобразен дом на хората на перото.

Оттогава мястото започват да наричат „Журналист“ – и името остава.

Площадът постепенно се оформя като естествено средище, където новините се обсъждат, преди да бъдат отпечатани, а слуховете вървят по-бързо от трамвай номер 10 към центъра. Когато тръгвахме на разходка, Борисовата градина – тогава я наричахме Пепиниерата – беше естественото продължение. Не парк, а разсадник в буквалния смисъл на думата. Тук се отглеждаха фиданки, оформяше се градът на бъдещето. По-късно, през 1959 г., в лесопарковата част издигнаха първата телевизионна кула в София и България – 120 метра висока, новия глас на времето. Къпалнята, която познавахме, вече се наричаше „Република“.

Фотография: Яница Генова

После дойде разширяването. Между 1963 и 1973 г. , когато булевард „Ленин“ – вие го наричате „Цариградско шосе“ – беше реконструиран, а стадион „Васил Левски“ разширен на два пъти, от парка бяха отнети тридесет декара. Границите се разместиха, както винаги става, когато градът порасне. Междувременно и езерото „Ариана“ се промени. Бирарията на островчето, която години наред събираше бохемата на София, беше разрушена. Пепиниерата окончателно се превърна в градина, а спомените – в слой под алеите. И ето го корабa на времето, закотвен насред квартала. Вие му казвате хотел „Маринела“. Ние му казвахме „Витоша – Ню Отани“. Проект на японския архитект Кишо Курокава. Японска градина. Мащаб.

Отваряне към свят, който тогава рядко виждахме.

Не беше показност. Беше страстта на София да бъде в разговор със съвремието си. Но… преди на свой ред да ме пренесете в него, плъзнете поглед по хълмовете и забележете как всяка къща стои малко настрани, сякаш пази собствена тишина. В Лозенец къщите се появяваха постепенно, една по една, най-вече през 30-те и 40-те години. Нямаше масово строителство. Всеки дом беше решение. Архитектите работеха с мястото, не срещу него. Затова фасадите са различни, а улиците – леко криви. Те следват терена, не чертежа.

Фотография: Иван Христов

Тогава Лозенец вече започваше да се пълни с хора, които имаха нужда от тишина, за да работят. По-късно се издигна и сградата на Българското национално радио – масивна, строга, като архив на гласове. От там времето започна да звучи. Новините, стиховете, музиката – всичко минаваше през ефира. Радиото се превърна във връзката между стария Лозенец и новата София – нишка, по която годините се нанизваха една след друга.

А ние слушахме повече, отколкото говорехме.

Затова и пазарът около Римската стена се превърна в естествена точка за срещи – не като атракция, а като необходимост. Хляб, зеленчуци, разговор. След войната кварталът започна да се променя по-бързо. Появиха се нови сгради, нови ритми, нови думи. Някои къщи изчезнаха. Други се надстроиха. Но въздухът остана. Наклонът също. Лозенец продължи да бъде място, от което се гледа към града. И днес, когато го наричате престижен, аз си спомням защо се случи. Не заради… Ще използвам вашата дума – имидж. Не заради имидж. А заради нуждата от пространство – физическо и вътрешно. От въздух. От време.

Фотография: Яница Генова

Преди да тръгнем към вашето време, обаче нека ви дам моята „Непримирима“. Добре, вие ми давате… GO Guide? В мое време се наричаше „Софийски адресен указател“ – дебела книга без снимки и без гланц, но с всички тайни на града вътре. Но нека сега и аз направя една обиколка из вашия Лозенец.

Вървя с GO Guide в ръка и гледам.

По витрините има повече стъкло, отколкото пердета. В една от тях – бельо от френска марка, фино като стих, но толкова пестеливо откъм плат, че дизайнерът сякаш е писал хайку върху него – три реда и край. Минавам покрай сладкарница. Някога пастите стояха под стъклен похлупак – еклери, паста „Добуш“, бишкоти с крем. Сега имената са други – френски макарони, ганаш от белгийски шоколад, мус от юзу и крем англез с ванилия от Мадагаскар. И десертите ли вече имат автобиография?

Фотография: Яница Генова

И докато още прелиствам страниците на времето, погледът ми неусетно се плъзва към нещо, което в моето време го нямаше – стълби към земята. Метростанция „Европейски съюз“ диша под нея като ново сърце на квартала. Южният парк е пълен с хора, които тичат, без да бягат от войни. Стъклени фасади отразяват небето, а в прозорците им няма пердета, а екрани. Радиото вече не чака вечерния час – то е в слушалките на момичето до мен. Хотелът, който някога беше кораб на времето, сега е сцена за нови истории.

Усмихвам се. Хълмът е същият.

Въздухът също. Само думите ви са по-бързи. Но това не е страшно. Всеки век има своя ритъм. Връщам ви списанието. Пишете! Докато хълмът още помни.

Кадрите в материала са част от фотоизложбата „Старите квартали на София“

10 неща, които да не правиш в Лозенец

Какво става в града?! Последвай Instagram профила ни и разбери пръв.

Абонирай се за YouTube канала ни и виж града отблизо и далеч.