Нещата от живота

И грозна, и прашна, и мръсна... дали?

Destructive Creation

Когато преди 10 години пристигнах в София – наистина вярвах, че по трамвайните линии тече ток и нямах представа, че с един талон билетчета може да пътува само един човек. Живеехме петима студенти в голям соц апартамент в „Банишора“ и удобно се трансформирахме в четири момичета при посещението на хазяйката и местна знаменитост в квартала, защото гледаше на карти, боб, чай, захар и на какъвто продукт й занесеш. Аз, естествено, имах леки съмнения в способностите ѝ поради факта, че така и не „провидя“ колко обитаваме квартирата й, въпреки че единия път кракът на Мария се подаваше леко изпод леглото.

Различни хора й носеха наема всеки път, та аз съм убедена, че тя така и не разбра кой всъщност живее на долния етаж.

Прие всичко това обаче с твърдата убеденост на една автентична софийска реститутка, че тези дреболии са под нейното аристократично ниво и тя няма да трови мислите си с подобни долнопробни подробности. И не спря учтиво да ни предлага черно, гъсто кафе всеки път и да ни разпитва по майчински за тревогите, мислите и мечтите ни. Разбира се, днес знам, че няма нужда да прескачам трамвайните линии, когато ги пресичам, въпреки че едно старо инстинктче подскача в мен като кучето на Павлов и винаги имам едно на ум, когато го правя.

Любовта ми към София е потайна и някак неловка за споделяне. Каквото е към половинката на друг човек.

Тя е такава, каквото се признава с половин уста, с леко намигане и проскърцване между зъбите. Защото какво знам аз в крайна сметка за София, че да твърдя, че я обичам? Да не би да я познавам от „еййй толкова малка“, когато „Стрелбище“ е бил краен квартал, а след него се е разгръщала само планината и скиорите слизали от Витоша директно в махалата, окичена от много зеленина и малки спретнати къщурки? Да не би да познавам „Лозенец“ от времето, когато от най-високото му място, там до Паметника, се е виждала цяла София до най-малката подробност,

а сега това е невъзможно заради амбициозно високите, компенсиращи нечии комплекси небостъргачи, които никнат не като гъби, а като  крастави жаби след дъжд.

Не знам на коя улица се вика „Йорданка Николова“ и не съм виждала Мавзолея, преди да бъде разрушен. Нямах представа какво е „Билкова“, не съм купонясвала в „Индиго“ и  не съм играла като дете из тесните улички край Петте кьошета и Руски паметник. Но това не ми пречи  да усетя динамичния, вибриращ и свободен  дух на София. И да го заобичам. И може би именно защото не съм от тук и съм една от онези хиляди коли с чужди регистрации, на които задължително се бибитка на пътя и чистачките им се вдигат с  причина и без – не обръщам чак толкова внимание на това, че по улиците е ад, че сме наистина твърде, твърде много и че до работа стигаш за 40 минути вместо за 10 – колкото би трябвало.

Обръщам внимание на факта, че тук на хората им се живее. Ама живее наистина, а не живурка. Че мащабността е не толкова в размера и че той наистина няма значение. Че мащабността е всъщност в душата на човек и неговото желание да пробие тълпата, колкото и голяма да е тя, и да изпъкне пред нея. Харесва ми, че тук ще намериш публика дори за най-откаченото и странно представление от рода на жена стои на стол и бродира. И така – 45 минути. Че тук винаги ще срещнеш хора по улицата и все някой със сигурност ще е вече на черешата – дори във вторник вечерта. И че ако и на теб ти се прииска да откачиш – ще намериш с кого, винаги. Харесва ми, че онзи ден видях смачкана от работа жена да разритва листата с усмивка и радост, намирайки утеха в този детски навик.

Харесва ми, че съседката си разхожда кучето по халат на червени камбанки и въобще, ама въобще не ѝ дреме какво си мислят хората.

И че после прибира каквото трябва да се прибере след животинката в  хартиени торби. Харесва ми, че когато бях студент, можехме да си стоим и с часове да гледаме хората по „Раковски“, без да ни омръзне. И че на тази улица дори клошарите имат своя поглед върху литературата и театъра и държат да го споделят.  Харесва ми, че когато се превръщам в нова форма на свръх развит дебил на пътя и паркирам около 15 минути на място, голямо достатъчно да побере и военен джип, само трима от седем чакащи ме шофьори бибиткат нервно, „защото все пак това не може да продължава вечно“.

Харесва ми, че дори сега, след повече от 10 години, аз се чувствам гост на този град и като всеки гост в чужд дом винаги имам още какво да откривам, разбирам и познавам. Защото не става въпрос чак толкова за забележителностите, които да разгледаш, а за историите, които можеш да чуеш. А тук историите са много – и са изненадващи, провокативни, замислящи те, малко тъжни понякога, но винаги пълни с живот.

Също като хората в този наистина необикновен град.

Oще за София и специално за две легенди, украсяващи Хаджата.

Какво става в града?! Последвай Instagram профила ни и разбери пръв.

Абонирай се за YouTube канала ни и виж града отблизо и далеч.