Нещата от живота

Един текст е добър, когато целта е не просто да отбележи очевидното, а чрез него да загатне за дълбочината на идеята

Винаги съм била привърженик на това нещата да се назовават с техните истински имена. Събитията да се коментират, така че да бъдат представени в тяхната пълнота, а чувствата  да не са недомлъвки, а цветове. Защото това е работата на пишещия – да си служи с думите по предназначение, а на читателя – когато чете, да си каже „уау това все едно е моя мисъл, бих го казал точно така“ или „да, това определено съм аз“.

В днешно време обаче всеки има привилегията да пише. Достатъчно е да имаш интернет и вече публиката ти е уредена. И това е прекрасно, защото получаваш шанс да бъдеш чут, нещо, което вярвам, че всеки заслужава. Създаването на сравнително успешен блог, издаването на книга или прилепянето към някоя известна платформа е по-лесно от това да прочетеш нещо наистина качествено на хартиен носител. Напоследък все по-често попадам на така наречената съвременна поезия, а с нея и проза, чиято цел, откакто свят светува, е да звучи като поезия, изцяло вплетени в духа на града с неговите противоречия, драми и проблеми. А където е градът, там е и сексът. Основните теми, които засягат днешните автори, са свалките, ежедневието, тълпата, животът преди 9 и след 17 и така до безкрай. Всичко това е напълно окей, защото такъв е и светът на читателите, но само донякъде.

Пишете за секса, за оргазмите, за задръстванията и любовта, за сълзите, за алкохола, за счупеното токче на т.нар. „случайна минувачка“ в някоя разместена плочка на тротоара, но, моля ви, не ме засипвайте с натурализъм, граничещ с цинизъм, присъщ на предаванията след 00 часа.

Има разлика между това да опишеш дадено нещо, така че леко да смутиш този, който те чете, да го накараш да си представя и да го развълнуваш, и това да го отвратиш дотолкова, че да предпочете порното пред поезията. Реализъм в стил Буковски е класа. Лъха на алкохол, много вътрешни борби и недоизказани мисли, които те карат да си правиш догадки, но никога да не го разгадаеш напълно. Дори и да има описания на телесни течности, те са само нотка, чиято цел е не просто да отбележи очевидното, а чрез него да загатне за дълбочината на идеята. Псевдохиперреализмът, или „пиша това, което виждам“ и очаквам да ме определят като „надминал времето си гений, който пречупва живота през невиждана досега призма“, е евтин, вече видян и никого не изненадващ похват. Вярно е, че страшно много автори са изплували над себеподобните си по този начин, но по тяхното време това е било скандал, който никой не е използвал досега, за да заяви себе си като новатор. Добрият тайминг, в комбинация с богат бекграунд от  изчетени книги, използване на целия спектър от изразни средства и безгранично въображение са печелившата формула. Не ме разбирайте погрешно, но е голяма рядкост да попаднеш на нещо такова и сега. Някак си всяко едно произведение прилича на останалите. Вместо това може да изневерите на досегашната рамка и да използвате малко по-малко чисто физическите преживявания като лайтмотив. Както казах, уважавам нещата да се представят такива, каквито са, и това е доста печеливша стратегия, но метафорите, неочакваните епитети и обрати могат само да добавят стойност към написаното, защото просто вече никой не го прави.

Пишете вулгарно, не търсете логика в 100% от написаното, но все пак правете изкуство, а не пошло нахвърляне на произволни думи на нов ред. Градът е муза. Но ако изненадате публиката, като излезете от неговите параметри, най-много да спечелите. Много от съвременните автори са наистина намерили своя начин и това, което създават, печели хората в някакъв момент. Но освен това също толкова бързо биват забравяни. Не обичам, когато някой засипва с хейт на килограм, без той самият да си е направил труда да извърви пътя на този, когото критикува. Освен това всяка критика трябва да има покритие, а не просто струпване на  негативи и отричане на нещо. Истината е, че се захванах да пиша всичко това, защото отдавна не съм попадала на нещо, което да ме вдъхнови. Отдавна, когато чета, не съм усещала провокацията, която самият автор прави към себе си, пишейки. Отдавна не намирам нещо отвъд това, което виждам на листа (или на екрана). А знам, че има талантливи хора, които наистина ги бива с думите. И че златният период на българската литература не е умрял със Славейков или Багряна, а тепърва предстои. Защото всяко време има своите проблеми и гениите, които ги правят красиви. А литературата е точно това – да направиш от грозното красиво, а дори и да решиш да го запазиш грозно, вкусът, който да остане у читателя, след като го прочете, отново да е на красота.

За сметка на това – виж къде можеш да се научиш да пишеш.