Без Facebook… първите 8 часа

Вече знам как са се чувствали хората без зелен сертификат в държавите, където тези мерки действително се спазваха

Знаете ли какво се е случило на 16 март? Не сте длъжни да помните такива неща, но това е рождената дата на любопитни фигури като д-р Йозеф Менгеле и партизанката Вела Пеева. През 2001 г. на тази дата е изнесена информация, според която съгласно статистиката във Великобритания това е единственият ден между 1993 и 2002 г., в който не е регистрирано самоубийство.

Дотук доста противоречиво начало за текст, посветен на зависимостта към социалните мрежи, но с течение на абзаците обещавам да стане още по-объркващо.

Видеата с искрените сълзи на руските инфлуенсъри, пострадали от санкциите на Запада, не са нищо изненадващо и само доказват колко зависим е съвременният човек от социалните медии. Убедих се в това от първа ръка, когато в късния работен следобед на 16 март 2022 г.

Фейсбук реши временно да блокира достъпа до профила ми след предполагаема хакерска атака.

Тези 8 часа, в които останах без акаунт, биха трогнали дори и гореспоменатия д-р Менгеле. Чувството, което изпитах, може да се сравни само с емоцията, описаната в песента на Любо Киров – „Чак на дявола иде му да плаче с мен“ (добре де, може и да не е непременно на Любо Киров). Разбира се, първата мисъл на всеки млад човек при такъв инцидент е дали случайно няма да бъде компрометиран и изнудван със снимков материал, който – хмм, как да се изразя по-деликатно, – който човек би изпратил единствено на своя уролог. Сещате се, преди няколко години имаше едни форми на общуване между половете, в които мъжете нахално изпращаха на дамите интимни снимки. За всички ще е най-добре да приемем за истина това, че аз съм порядъчен мъж на възраст и не разполагам с такива фотоси. По тази логика мен ме вълнуваха съвсем други неща.

Вече знам как са се чувствали хората без зелен сертификат в държавите, където тези мерки действително се спазваха.

Знаеш къде е купонът и че всички са там, но нямаш достъп. Возиш се в метрото и гледаш как народът около теб скролва безцелно, приемайки Фейсбук за даденост, подобно на въздуха и водата, докато ти си принуден да се задоволиш с интелектуален плезир под формата на „Преспанските камбани“ на Талев. Наблюдавайки армията от зомбита, забили глава в телефоните си, на които аз съвсем открито и не особено благородно завиждах, започнах да си задавам въпроси от рода на как например сега хората ще разберат, че съм измислил нов невероятен лаф, като няма подходяща платоформа, в която да го споделя с всички. Алтернативите пред мен бяха емиграция в чужбина или смяна на пола. За щастие нито едното не успя да ме грабне и се върнах обратно към литературната си вечеринка от „Младост“ до „Сердика“. Друго, което ме мъчеше, е как ще разпращам забавни мемета на ръба на добрия тон и въобще как животът ми постепенно ще се превърне в най-обикновено съществуване без лайкове за разкош и утеха. Естествено егоцентрикът в мен се обади и за миг дори се замислих колко ли хора биха ме потърсили за рождения ми ден, без Фейсбук да им напомни за него? Обратното също е валидно. Би бил интересен социален експеримент, но не и колкото „Преспанските камбани“.

Липсата на Фейсбук създава напълно нови и забравени социални предизвикателства пред модерния човек.

Сбогуваш се с лукса да пишеш на хората от зоната на своя месинджър комфорт. Сега си изправен пред тежката и почти непосилна задача да набереш телефона и да се обадиш на този, когото търсиш. А това вече не е толкова лесно. В зората на мобилните оператори разговорите бяха скъпи и потребителите масово искаха по-ниски тарифи и повече безплатни минути. Днес явно всички са се наговорили, защото разговорите са за без пари, обаждания могат да се правят и през Вайбър и Месинджър, но хората масово избягват опцията за позвъняване и избират чатенето. Ако изобщо някой се излъже да ти звънне и той е извън кръга на най-близките ти, по гърба ти избиват студени капки пот, че нещо сериозно може му се е случило. Много често става въпрос за разговори за пари, които никога не са приятни и почти винаги вещаят край на приятелството. Въобще общуването като цяло е станало прекалено трудно, какво остава за комуникация лице в лице. Като цяло навикът да поискаш телефонния номер на някого и да го пазиш като очите си остана в миналото.

За какво ти е телефонът му/ѝ, когато за секунди и с едно „Здр кпр“ имаш директен достъп до него/нея.

Впрочем никой не се самоуби на 16 март. Беше 01:00 след полунощ на 17 март, когато по навик кликнах на Facebook иконката и ах, какво да видя, правата ми бяха възстановени! Вече може да сте спокойни, че и на 17 март няма да има регистрирано самоубийство!

Пролетното равноденствие настъпи на 20 март, а ние сме ти приготвили наръчник за щастие точно за това време в годината.

Какво става в града?! Последвай Instagram профила ни и разбери пръв.

Абонирай се за YouTube канала ни и виж града отблизо и далеч.