Нещата от живота

Разказваме ти за три дами, които надигнаха свободния си глас срещу системата с риск за собствената си сигурност. Те са тези, за които днес ни се говори.

Целият свят се взриви от постъпката на редакторката в руския Първи канал Марина Овсянникова, която издигна транспарант с надпис: „Спрете войната. Не вярвайте на пропагандата. Тук ви лъжат. Руснаците са срещу войната“, докато известната водеща Екатерина Андреева говори на живо в ефир за санкциите, наложени на Русия. Краткото видео обиколи всички медии по цялото земно кълбо, а Марина Овсянникова беше незабавно арестувана.

След близо 14 часа арест, съпроводен с разпит, Овсянникова обяви, че е силно притеснена за сигурността и живота си и се надява протестът ѝ да не е бил напразен.

Кремъл категоризира проявата ѝ като „хулиганство“, профилът ѝ в Туитър беше изтрит, а държавата я осъди на административна глоба в размер на 250 евро. По повод нейната проява ти разказваме за три журналистки, които също предпочетоха да не мълчат. Те издигнаха свободния си глас в разрез със системата и правилата, а някои платиха с живота си за това. Виж героините, за които днес ни се говори.

Ориана Фалачи – легендарната

Тя е най-известната италианска журналистка в цял свят. Тя е една от първите, които си проправиха път в свят, който изглежда прекалено сложен за жени. Тя писа, разказа и живя в теми, които хапят, болят и режат като бръснач крехката и нестабилна социална реалност. Ориана Фалачи е родена на 29 юни 1929 г. във Флоренция, в семейството на Тоска и Едоардо Фалачи. Родителите ѝ споделят антифашистки идеи, за което са преследвани от нацистите. Самата тя по време на Втората световна война участва като куриер на съпротивата към групата Giustizia e Libertà. В периода 1958–1977 г. е специален кореспондент на списание „Еуропео“, а в периода 1977–1996 г. работи за вестник „Ню Йорк Таймс“, списание „Лайф“ и за легендарния „Таймс“. От 1967 г. работи като военен кореспондент във Виетнам, Близкия изток, Южна Америка и отразява индийско-пакистанската война. През 1968 г. отразява мирна демонстрация в Мексико, на която властите отвръщат с насилие. Фалачи е ранена от три изстрела, а войници я влачат за косата и оставят, защото я мислят за мъртва.

Тя обаче оцелява и въпреки че през 1996 г. е диагностицирана с рак и решава да се оттегли в Манхатън, атентатите от 11 септември 2001 г. я събуждат.

Те толкова вбесяват безкомпромисната Ориана, че тя излиза на открита борба срещу ислямския фундаментализъм. Борбата е жестока, така както може да я води само човек, които няма нищо за губене. Така както само Фалачи може. Излизат книгите ѝ „Гневът и гордостта“, „Силата на разума“ и „Интервю със себе си. Апокалипсис“, а в една от тях казва, че за нея Европа е „обсадена Троя, която се превръща в Еврабия“. По време на тези публикации тя многократно е заплашвана със смърт, превръща се в обект на преследване от не една и две радикални ислямски организации. Фалачи е мишена, яростно следена. Тя е държана на прицел, но никой не посмява да натисне спусъка. След публикуването на книгата „Силата на разума“ срещу нея са заведени дела за расизъм и ксенофобия в няколко европейски страни, получава и многобройни смъртни заплахи, които не я пречупват. Ракът обаче успява. Ориана умира на 15 септември 2006 г. в родната си Флоренция и знаете ли какво – тя е бясна до последно. Ядосана на живота, но никога по гръб, никога на смъртно легло. Нейният глас остава винаги свободен и по презумция – жив.

Ана Политковская, която я няма

На 7 октомври 2006 беше убита руската журналистка Анна Политковская. Тя беше застреляна в асансьора пред апартамента, в който живее. Нейното убийство предизвиква силни реакции в цял свят. Според някои то е по поръчка на руските власти. Случаят много ясно ни показа къде живеем, как говорим, защо мълчим. Анна пишеше за престъпленията на руските войници в Чечения и на режима на издигнатия от президента Владимир Путин за президент на Чечения Рамсан Кадиров. Тя стана известна със своята критична позиция към политиката на Путин. Политковская е автор на няколко отличени книги за войната в Чечня и режима в Русия, последната от които беше „Путинова Русия“. Делото й не остана без последствия. Анна се ражда в Ню Йорк през 1958 г., където нейните родители – съветски украинци, са дипломати на ООН. Тя учи журналистика в Московския държавен университет, който завършва през 1980 г., и постъпва на работа във вестник „Известия“.

Прочува се, когато няколко пъти е участник в преговори за освобождаване на заложници, включително и в кризата Норд-Ост през октомври 2002 г., когато чеченски бунтовници вземат заложници в Московския театър.

На 1 септември 2004 г., по време на кризата със заложниците в училището в Беслан се свързва с чеченските бунтовници и успява да ги склони да позволят на Аслан Масхадов, бившия чеченски президент и бунтовнически лидер, да отиде в Беслан и да убеди терористите да освободят взетите за заложници деца. През 2001 г. Ана е принудена да отлети за Виена, след като е получила редица заплашителни имейли от офицера от ОМОН Сергей Лапин заради свое разследване за изчезнал чеченец, арестуван и разпитван от него. Политковская казва: „Хората понякога плащат с живота си за това, което мислят. Дори някой може да бъде убит за това, че ме информира. Аз не съм единствената, която е заплашена. Имам доказателства за това“. След смъртта й убийството й е осъдено остро от САЩ, Германия, Михаил Горбачов, Аби Райт, говорителя на Комитета за защита на журналистите и Хелзинки. На 8 октомври стотици хора и журналисти излизат в центъра на Москва, за да протестират срещу покушението над журналистката. То разбира се остава неразкрито. На него е посветена представената на дискусия в Академията на изкуствата в Берлин книга за посегателствата срещу човешките права в Русия.

Българската следа

Много съвременни български журналисти са възпрепятствани, притискани или заплашвани в своята работа. България отново е последна в ЕС по медийна свобода. Дори влошава позицията си в индекса на „Репортери без граници“. Прословутото 111-о място никой не коментира, коментират се само фрапиращите случаи. Международната организация изброява четири примера от България през 2007 година, свързани с нарушаване на свободата на словото. Първият е с журналистката Мария Николаева, която била заплашена със сярна киселина заради статия, посветена на строителен проект, застрашаващ природния резерват „Странджа“. Главната редакторка на „Експрес“ Данка Василева пък свидетелства за оказан полицейски натиск върху нея заради публикуваните във вестника ѝ имена на сътрудници на комунистическата ДС, участващи в изборите за местна власт.

През 2020 г. сериозно се увеличава практиката на натиск над българските медии.

Почти всеки втори журналист дава оценки за свободата на словото в България „лоша“ и „много лоша“, а „отлична“ – едва 3%. Това констатира в петото си проучване за усещането за свобода на словото Асоциацията на европейските журналисти. Днес ние няма какво да добавим. Тишината е повсеместна, реакциите вели. Затова можем само да разказваме – за дамите с висок и свободен глас, за тази наша свобода, която все пак, убедени сме, никой не може да ни вземе. Свободата да говорим сега. Високо!