Нещата от живота

Дано някой ден съумеем да покажем европейската столица на децата си в цялата ѝ непокътната прелест

Беше краят на юни 2018-а година, когато в пристъп на тежка хипария се метнах на колата от София до Бургас, а оттам на самолета до Варшава, за да хванем 15-часовия автобус за Киев. С най-добрия ми приятел, живущ по онова време в полската столица, бяхме избрали украинската, за да посрещнем любимия си July Morning.

Първата фаза на плана за Джулая беше топла нощ край варшавската река Висла,

където наваксахме всички мухабети и благинки, които не бяхме споделяли месеци наред. След няколко часа сън в уютното студентско общежитие нарамихме най-необходимия багаж, включващ старо, вълнено одеяло, и се отправихме към автогарата. Блажено проспахме първата част от пътуването, ала на границата ни се наложи да се събудим, за да не изпуснем интересното… или по-скоро, за да си го създадем сами.

Полско-украинската граница се оказа сред най-строго охраняваните в света.

Изпитахме го на свой собствен гръб, когато граничарите заповядаха на всички ни да слезем с багажа си от автобуса и да застанем в редица до возилото с дисагите пред себе си. „Да не вземат сега да ни разстрелят с автомати“, изръсих глуповато в недодялан опит за шега, ала минутки по-късно никак не ми беше до смях. Красива немска овчарка на каишката на полски граничар разходи острото си обоняние из всички сакове… и се спря току пред багажа на моя авер. За зла беда той бе забравил няколко незаконни зелени трошици в раницата си, което наложи редицата от светли и русокоси украински пътници да се лиши от двата си тъмни балкански субекта. Отведоха ни в затворено помещение, разделиха ни един от другиго и ме претърсиха особено щателно, но безрезултатно. Приятелят ми бе отведен без повече информация, а пред мен поставиха въпроса: „Продължаваш ли с автобуса или оставаш да чакаш какво ще се случи с него?“ Втурнах се към автобуса, за да спася забравеното старо одеяло, след което покорно се настаних в подобие на квадратна килия между четири стени с масичка по средата и един нар в ъгъла.

Ще излъжа, ако кажа, че петте часа чакане в абсолютна неизвестност се отразиха особено добре на психиката ми. Най-хубавото е, че точно толкова отне на полското правосъдие да се възцари и наложи глоба на вече свободния ми приятел. Над Полша и Украйна започна да се свечерява, а ние трябваше да намерим начин да прекосим границата им. Пазителите ѝ от полска страна не позволиха да го направим пешком и след цял час безуспешни опити да се качим в нечия кола, нервите на един от граничарите не издържаха.

Човекът спря автомобила на млад украинец и буквално ни натика на задната седалка, въпреки протестните вопли на шофьора.

Последният не искаше и да чуе молбите ни първо да минем двете граници и едва тогава да ни свали от колата. Направи го в „ничията земя“ между полското и украинското КПП-та. Доста жалка постъпка, която ме принуди да му размахам пръст.

Не помня колко по-късно над нас се смили Алех (или Олег). Със сигурност беше пил, преди да шофира, но на границата вече даваше признаци на изтрезняване. Украинците обаче откриха някаква нередност в документите на автомобила му и… влизането ни в Украйна се отложи с още няколко часа. Изнервеният Алех опита да уреди нещата с няколко телефонни обаждания, дори предложи на някой от нас да се представи за водач на МПС-то с шофьорска книжка от ЕС. Накрая просто предложи на граничарите пари и след полунощ на 30 юни най-сетне се озовахме на украинска земя.

Купихме си бира още на първата бензиностанция, а добрият, стар Алех започна да ни обработва. „Момчета, ще спечелите пари, ако закарате колата до Одеса и оттам с ферибот я доставите в Румъния! Няма страшно, всичко е напълно законно!“ Към 03:00 сутринта Алех ни стовари на гарата в Ровно, откъдето минутки по-късно се качихме на малък бус тип „маршрутка“.

В 06:00 най-сетне се събудих в Киев!

Първата ни работа беше да си вземем нещо за хапване и пийване в очакване на предстоящите приключения. Прекарахме близо час на красив хълм над Днепър, вперили поглед във величествените киевски сгради пред нас. Още от първия поглед градът обещаваше, че ни очаква нещо прекрасно

Впоследствие се придвижихме до центъра и влязохме в духовното сърце на Киев – манастир „Свети Михаил“.

Току пред него имаше стена с лицата, имената и лобните места на хиляди убити украински младежи след руската инвазия в Крим, Донецк и Луганск. Огромна част от тях ненавършили 25 години, мобилизирани в армията на родината си, за да я бранят от вражеския агресор.

Разгледахме още малко от центъра на Киев сами, след което преминахме към един от най-важните етапи от плана си – посещение на Free Kyiv Tour. Откакто съм екскурзовод, винаги посещавам такъв тип обиколки, за опозная историята и културата отблизо, но най-вече, за да се запозная с приятели от други краища на света. В хода на тура слънцето си проби път през облаците, а младото украинско момиче в ролята на гид ни показа най-красивите исторически кътчета от родния си град. Най-ценна обаче бе срещата ни с двама братя близнаци от Германия и обаятелната испанка Алехандра, с която впоследствие се оказа, че споделяме симпатиите си. След края на тура почти цялата група реши да обядва заедно в местен ресторант с традиционна храна. Пребогатото меню бе малко извън рамката на скромния ни бюджет, та доста по-малко ядохме, но пък поне си пийнахме.

Най-хубавото дойде после. Двамата българи, двамата германци и испанката Алехандра сформирахме своеобразен Волтрон и решихме да осъвместим остатъка от деня си. Шляенето из града придоби конкретна посока и се отправихме към бар на брега на реката. Първата ни задача бе да гледаме осминафинала на световното по футбол между Франция и Аржентина. Второ в списъка беше дългоочакваното изкъпване в Днепър. След него имаше едни инфарктни 15 минути, в които смятах паспорта си за безвъзвратно изгубен, но в крайна сметка успях да го открия.

Тъкмо изглеждаше, че екшънът ще се размине и отнякъде се появи пиян и агресивен украинец, твърдо решен да обяснява нещо на испанската ми спътничка

(другите трима вече бяха стотина метра напред). Щом започна да я дърпа нанякъде, осъзнах, че физическото стълкновение е неизбежно, макар украинците да са сред последните хора, с които бих се бил на тази земя. Противникът ме превъзхождаше както с габаритите си, така и с промилите алкохол в кръвта, което бързо отчетох като свой шанс. Най-елементарната джудо хватка го изпрати на земята и след като джентълменски го изчаках да се изправи и застане в гард, нанесох първия удар, който заедно с дотичалите ми приятели го отказа от по-нататъшни ескалации.

Вечерта времето рязко започна да се влошава и дръзката ни идея да посрещнем July Morning от изоставеното скеле на някой недовършен блок изглеждаше все по-утопично.

Последните часове с германците и испанката (от общо 12) прекарахме в оживени разговори и планове за бъдещето. Братята се насочваха към Чернобил, а иберийката продължаваше пътешествието си към бившите съветски републики в Централна Азия. Ние пък с моя човек се насочихме към последния за нощта бар, след чието затваряне ни остана просто да обикаляме улиците под поройния дъжд. В най-критичните 30 минути от престоя ни в Киев някак успяхме да се изгубим един другиго, което вещаеше огромни неприятности. По силата на провидението или абсолютната случайност някак успяхме да се намерим из непознатите улици, след което поехме към киевската автогара.

Докато чакахме автобуса, се постоплихме с малкото останали течности  и доброто старо, одеяло. То вече беше толкова подгизнало и неблагоуханно, че ни придаваше още по-жалък външен вид. Последният пирон в приключенския ни ковчег заби стюардесата в автобуса, в който „разпънахме катуна“ на четирите седалки най-отзад. Единодушно отсъдихме, че дамата е сред най-злите и антипатични хора, срещани някога. Първо ни забрани да гледаме Испания – Русия и Хърватия – Дания по телевизора в автобуса. После изхвърли една бедна украинка току преди границата, защото си позволи да пие самагон по време на пътуването – тежко престъпване на установените правила. Е, ние никак не се съобразявахме с тях и вече на полска територия бяхме заплашени, че ще последваме съдбата на украинката. Може би гражданството в ЕС ни спаси, но все пак при пристигането във Варшава жестоко си отмъстихме, оставяйки няколко скромни и ароматни „армагана“ в чантата на стюардесата и в един от ъглите на автобуса.

С това приключи едно крайно необичайно и наситено пътуване към великолепна европейска столица, която ще остане завинаги в сърцата и спомените ни.

Дано някой ден съумеем да я покажем на децата си в цялата ѝ непокътната прелест.

Войн де Войн разкрива амплоато си пред нас.

Какво става в града?! Последвай Instagram профила ни и разбери пръв.

Абонирай се за YouTube канала ни и виж града отблизо и далеч.