Докосни ме ако можеш

На 21 януари – Световния ден на прегръдката, пишем любовно писмо до докосването и се надяваме да се върне по-скоро в един по-нормален свят.

0 коментара Сподели:

Здравей! Нямаше те дълго време, някаква пандемия те забрани поне официално. Не само това, ами наложи масова дезинфекция след всяко твое неволно появяване. Пък ти се скри отначало поне привидно и ние поне привидно мислехме, че не ни липсваш, ама даже грам. Объркахме липсата ти със шума, онзи – социалния. Решихме – може да е по-добре така, да е малко по-тихо, малко по-събрано, малко по-навътре в нас си да се притаим. Решихме, че ще е чудесно да не ходим на онази досадна работа, да не поемаме толкова много от енергията на другите, да спрем да се блъскаме в метрото, да спрем да спорим с шофьорите в таксито, да спрем да виждаме колеги, хора, непознати, далечни познати, роднини. Объркахме те със социалното преяждане. Препиването с информация.

После обаче дойдоха нощите, а после следобедите на август. Търкулна се и май с черешите и вишните, и светулките под лампите. И ние се сетихме за теб. То не беше точно сещане, а лека болка, леко вляво. Жажда, липса. Без да знаем откъде и от какво. Дезинфекцирахме се, миехме си ръцете, температурата ни беше нормална, устните ни влажни, дланите красиви, зениците в кондиция, но без да се досетим, нещо взе да ни тежи.

Не искахме да ръкопляскаме, да постваме, да махаме. Искахме да се докосваме.

Да галим, да усещаме, да чувстваме. Без страх да пускаме децата си в прегръдките на близките. Без страх да даваме сърцето си на вятъра на устните. Рахнев каза: „Не зная как да се държа, когато ме обичат. (…) Тогава търкам тялото си в будката за вестници. Така се зазорявам някой път. Пред будката за вестници“. И ние несъзнателно започнахме да се облягаме на будката за вестници, да прегръщаме дървета, да се зазоряваме с ръка, прегърнала възглавници, кокичета и спомени. После някой тихо те повика. Мислим, че беше детето с близалката до театъра. С русите коси, разпръснати на слънцето, с балона в лявата ръка и ръката на майка му в дясната. Точно пред фонтаните, под прегръдките на пръските.

Майка му погали златните коси и всички на площада ахнаха. Развълнуваха се общества, момичета. Докосване! Някой го написа. Най-чистото и истинско върху златните коси на времето, точно над очите на момичето. Докосване! Разнасяха го птиците, свиреха го музикантите, говореха го дори скептиците с дезинфектантите. Докосване! Напук на времето, на пандемията и на настъпващия януари. Напук на всичко, което ни затваря – вътрешно. Ти не се разсърди, а тихо започна да се връщаш. Първо тайно, после явно. Като топъл хляб във фурната, като разказ на някой, който се е губил, падал, почти е свършвал, а после пак се е завръщал.

Започна да се връщаш като лято. Като пясък, полепнал по колената.

Първо без да видим – в целувката на влюбените. Под върбите, в тъмното. После в желанието на хората да се прегръщат. Никога не сме виждали толкова прегръдки както след пандемията. След първата, след втората, след третата. Започнаха да го усещат даже котките, жадни за обичане. Започнаха да цъкат и съседките до блоковете пред тази нова опасна форма на обичане.

снимки: Marta Bevacqua

И те отрича медицината, и предупреждават ни малцината, решили някак си да ни предпазят от контакт, от среща. И прави са всички в своята грижа и внимание. И прави са даже да е празно в театъра. Да я няма дългата безсмъртна сцена. Но знаеш ли, докосване, ти си като крак, поставен тихо в стремето – за тебе никой се не сеща, докато не затрептиш и не разместиш цялата вселена.

P.S. „Във всички етапи на историята човешкото население е оцеляло благодарение на своята заедност“. Д.Ж. Бари

Не забравяй, че – Ти раздаваш наградите! Гласувай за Go Food&Drink Awards и спечели

Какво става в града?! Последвай Instagram профила ни и разбери пръв.

Абонирай се за YouTube канала ни и виж града отблизо и далеч.

Коментари

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *