Дейвид Боуи – човекът от Марс, историята албум по албум

Визуално безстрашен, музикално смел и вдъхновяващ, този извънземен от Марс има специално място в колективното съзнание на света

0 коментара Сподели:
David Bowie

Дейвид Боуи изкривява всичко по силуета на собствената си душа, която често приема различен облик и с течение на времето го прави един от най-разнообразните артисти в историята.

Визуално безстрашен, музикално смел и вдъхновяващ, този извънземен от Марс има специално място в колективното съзнание на света.

Хвани ръката ми и нека се върнем назад в историята, за да се запознаем отблизо с този шейпшифтър. За 49 години и 29 издадени албума той излиза извън рамките на познатите жанрове, създава свещен съюз между попа и изкуството, театъра и рока, модата и филмите, звука и стила.

Понеже ни очаква дълъг разговор за албуми и творчество, тази част тук ще бъде кратка (доколкото ми е възможно).

Ако изпитвам необяснима благодарност към една случайна дата в човешката история, то това е 8 януари 1947. И тя съвсем не е случайна. Точно тогава в Брикстън, Лондон, на Земята пада Дейвид Робърт Джоунс. По-късно става известен като Дейвид Боуи и благодаря на Вселената, че творчеството му достига до нас, защото иначе звездите щяха да изглеждат по-различно. На 10 става хорист в църквата в предградието, в което се мести семейството му. Там се запознава с Джордж Ъндърууд и Джефри Маккормак, които се появяват и по-късно в живота му. През 1962 например се сбива с Джордж, а този инцидент оставя лявата му зеница перманентно разширена. Маккормак е част от групата, с която прави турнето си през Япония и по-късно заедно прекосяват Русия с транссибирския експрес.

До първият му официално издаден албум през 1967 е част няколко групи, които не просъществуват дълго – The King Bees, The Manish Boys, The Lower Third, The Buzz, The Riot Squad. Едва с издаването на едноименния си дебют Боуи започва да открива себе си. През август излиза David Bowie от Deram Records.

По това време лейбълите далеч не се страхуват да оставят артистите да се провалят. Албумът е по-скоро мюзикъл, в който героите живеят чрез всички музикални инструменти… без електрическа китара. В ерата на Джими Хендрикс това е доста дръзко решение. Резултатът е музикална композиция, която съществува извън времето и пространството, интригуваща с различното си звучене – без LSD, без психеделична наклонност и лудост.

Та кой е този мореплавател, движещ се толкова смело срещу течението, с костюм от мохер и свенлива прическа?

Едно младо момче, прекарало дълги часове само в стаята си, четейки Керуак и рисувайки света около себе си. Ако се чудите – албумът няма особен успех. По това време никой няма идея как да го продава, нито как да го слуша. От перспективата на времето разбираме какво е искал да каже и се радваме, че две години по-късно излиза Space Oddity.

Смесица от „2001: Космическа одисея“, Салвадор Дали и Bee Gees, вторият му албум е толкова по-различен. Самият той вече носи чарлстон, косата му е къдрава и дълга, свири на акустична китара и пише текстове, напомнящи творчеството на Боб Дилън. По това време NASA потвърждават, че ще изпратят човек на Луната и от Mercury Records искат Space Oddity да излезе синхронизирано с това събитие.  През 1969 сингълът влиза в топ 5 и музикантът започва бавно да се излюпва от черупката. А Letter To Hermione e просто…

Женен е за Анджи Барнет, с която се запознава на концерт на King Crimson, но въпреки това артистично не е доволен от себе си. Съвсем скоро се е сбогувал с баща си, а въпреки успеха на Space Oddity албумът не е нещо, с което се гордее. Нещата се променят, след като се запознава с Мик Ронсън и двамата се отправят към нови висоти. Заедно с Тони Висконти и Джон Кембридж създават David Bowie and Hype, започват да се обличат дръзко и да търсят места за изява. В този състав са и първите изпълнения на The Width Of A Circle. Започват работа по албум, записването на който е абсолютен кошмар. Самият Дейвид Боуи казва: „Намразих процеса по записване. До този момент не бях работил с толкова професионализъм и нещо ме плашеше“. Излезлият през ноември 1970 The Man Who Sold The World ни запознава със страстната и провокативна част на Боуи.

На корицата му той е с рокля.

През 1971 заминава за Америка, където иска да разпространи последния си албум. Въпреки че влиза в няколко класации, The Man Who Sold The World не продава достатъчно копия. Пътуването му обаче го потапя в съвсем различна култура, която променя без път назад начина, по който създава музика. Hunky Dory е олицетворението на тази промяна и се превръща в класика. Звученето му заявява твърда позиция и показва текстописеца с огромен потенциал, който не се задоволява с един стил.

Готов е само две седмици след първата сесия, но нищо в него не е прибързано. Идеите са с поразително въображение, дори на моменти смущаващи.

Големият хит е Oh! You Pretty Things, а днес най-разпознаваеми безспорно са Life On Mars и Changes. За първите три месеца има само 5 хиляди продадени копия и манията по албума не започва до появата на Ziggy Stardust – докато времето и пространството не се подреждат така, че да приемат Боуи такъв, какъвто е.

По това време се заформя едно легендарно приятелство между гигантите Иги Поп, Лу Рийд и Дейвид Боуи – от онези, за които можем само да мечтаем.

© Mick Rock 1971

Изгубен във фантазията, Дейвид метафорично умира и на негово място се ражда Ziggy Stardust. На 6 юли 1972 милионна публика вижда как Дейвид прехвърля ръката си върху рамото на Мик Ронсън и запява There’s a starman waiting in the sky… В този момент от поп звезда, той се превръща в истински феномен. Тийнейджърите са вманиачени по него и още на следващия ден отиват за своето копие от The Rise And Fall Of Ziggy Stardust And The Spiders From Mars.

С появяването на алтер его самият той осъзнава как може да укроти бушуващите в себе си интереси – дрехите, театъра и рока. Златната ера на музиканта започва и всичко, което прави, трябва да има визия и стил. Oт първостепенно значение е да контролира образа си и когато издава Aladdin Sane през 1973. Червената коса се превръща в запазена марка, гащеризоните стават все по-впечатляващи, появява се и емблематичната светкавица.

Костюмите, гримът и екстравагантността са в тон със звученето му, а The Jean Jeanie предизвиква фурор – албумът продава над 100 хиляди копия още преди да излезе.

Заглавието Aladdin Sane e игра на думи с лудостта – нещо, от което Боуи искрено се страхува заради близките си срещи с шизофренията в лицето на полубрата си Тери.

Преди да се съвземе от двугодишното турне и умората след създаването на албум паралелно с него, издава Pin Ups. Лейбълът му твърди, че им го дължи, и макар че е креативно и емоционално изцеден, Дейвид Боуи създава музикална композиция, вдъхновена от The Who, Pink Floyd, The Kinks и други легендарни имена. Pin Ups прави впечатление с гръмки китари, стегнат ритъм и вокали, които варират от игриви до пълни с душа.

За следващия си албум решава да поеме ролите на продуцент, перкусионист, саксофонист и китарист. Първоначалната му цел: да създаде музикална адаптация на дистопията „1984“ на Джордж Оруел. Не успява да получи разрешение, затова Diamond Dogs претърпява нужната метаморфоза.

В него Боуи рисува свят, в който градовете се разпадат, а младите беснеят. Някак пророчески звучи от дистанцията на времето, имайки предвид колко знаем за пънк културата. Смесица от Rolling Stones, The Stooges (Raw Power все пак е продуциран от самия него), този албум, в комбинация с предишните два му помага да превземе света. Като рок музикант се превръща в най-интересната персона на планетата, но през 1975 рокът за него вече е „беззъба стара дама“ и с Young Americans идва поредният завой.

Като соул разходка из Apollo Theater в Harlem, фънки и радикално различен, той идва след турбулентните три години в живота на артист, който започва да вижда себе си като предвидим. Затова решава да шокира света – не само с музиката, но и с изказванията, които прави. Скандализиращото интервю, след което го нарочват за новия Хитлер, е дадено за Rock Australia Magazine, а после препечатано в NME. Говорейки за Somebody Up There Likes Me, леко неадекватният Боуи я описва като „огледай се, приятелю, Хитлер се завръща“. Изречението, в което твърди, че Фюрерът е първата истинска рок звезда, кара много хора да се отрекат от него. Години по-късно разбираме, че изявления от този тип ни подготвят за следващата персона, която ни очаква зад ъгъла.

The Thin White Duke идва, за да ни поднесе на кадифен поднос Station To Station. Той е резултат от кокаина – наркотикът на 70-те, с който Боуи танцува. Fame, хитовият сингъл от предишния му запис (в който участие взема и Джон Ленън), става 10 пъти по-успешен от предишните, Боуи се мести в Лос Анджелис, а покрай успеха има много пари за пилеене. Въпреки историите за излишество, разврат и деградация и колкото и изморен да е от тежката употреба на кокаин, Дейвид е на път да създаде шедьовър.

Уилям Блейк пише: „Пътят, осеян с излишък, води до двореца на мъдростта“, и сякаш е имал предвид точно Station To Station.

Първите три песни следват реда окултизъм, отчаяние и спасение, а благодарение на някаква висша сила Боуи, въпреки физическото си състояние, твори с размах.

Понякога не се появява в студиото, понякога работи по 5–6 дни, преди да се сгромоляса от изтощение. Wild Is The Wind е песен, която играе ролята на финал на перфектната композиция, написана под влиянието на диетата от мляко и кокаин. По това време се снима и в първия филм, където играе главна роля – The Man Who Fell To Earth. Доближава се все по-близо до извънземния облик на героя си Томас Джером Нютън – андрогинен, слаб, порцеланово бял, покварен от земните удоволствия.

В някакъв смисъл пада като Икар към земята, повлечен надолу.

През февруари 1976 турнето Station To Station стига до Ел Ей. Винаги стремящ се към нови преживявания, Боуи започва шоуто с прожекция на „Андалуското куче“ – филм от 1929 на Луис Бунюел и Салвадор Дали. Облечен с черен панталон, бяла риза и черен елек, той излиза на сцената с пригладена коса и изглежда зашеметяващо.

След концерта се среща със стар приятел – Иги Поп, който след рехабилитацията си все още има проблеми с наркотиците. Предлага му да продуцира следващия му албум като още една възможност да експериментира. След доста пътуване и на хиляди километри от Лос Анджелис The Thin White Duke се закотвя в Германия. Започва да работи със стария си приятел Тони Висконти по нов албум, който да го разграничи от образа, изграден около фашизма, Хитлер и злободневните теми на времето. Low следва своя собствена логика – експериментален, с непредвидим ритъм, плачещи китари и фънки бас, който те изпраща в друго време. Критиците са раздвоени, за някои смелостта води до гениален албум, за други – до нещо неразбираемо. По това време записва Lust For Life с Иги Поп, а само няколко месеца по-късно се появява песента, която много хора смятат за най-добрата в историята.

През 1977 в интервю Боуи казва, че се чувства щастлив. „Сякаш съм повече от продукт на поточна линия.“ Когато се завръща в студиото в Берлин, моли продуцента си Тони Висконти да го остави насаме. Творецът има нужда от време сам, за да напише своето произведение – Heroes. Песента е за двама влюбени и символът на разделението – Берлинската стена. Търсейки подходящи думи, поглежда през прозореца и вижда женения Висконти в обятията на джаз певицата Антония Маас. Вдъхновението понякога те намира само.

Когато продуцентът се връща в студиото, триумфиращата и грандиозна песен за влюбените, в чийто свят срамът е от другата страна на стената, а любовта е най-могъщата сила на света, е готова за записване.

Heroes е доказателство за времето, в което тялото и духът му се връщат към по-добро здраве.

Low, Heroes и последвалият Lodger често са наричани „Берлинската трилогия“, макар че това название е подвеждащо. Low е записан във Франция и миксиран в Берлин, Lodger е записан в Швейцария. Heroes е единственият, записан в града, който връща живота в Боуи. Трилогията е свързана не от града, а от Брайън Ино, а и от по-късно изказване на самия Дейвид, който твърди, че трите са „истинското му ДНК“.

Lodger предизвиква противоречиви мнения, а раздялата със съпругата му Анджи не му позволява да отдаде изцяло вниманието си на проекта. След този албум се разделя и с Брайън Ино, а креативната му посока отново поема по друг път.

Scary Monsters… And Super Creeps го връща в класациите и без уклончивите стратегии на Ино, оставен да експериментира, Боуи се завръща с нови визия и звучене. Ashes To Ashes по някакъв странен начин отдава почест на Space Oddity – в нея Major Tom отказва да се върне на метафорично разпадащата се Земя. Десет години по-късно осъзнава, че мисията му в Космоса е била абсолютно безсмислена и с една единствена цел – да се надруса с космически наркотици. Никой не очаква от Боуи да убие героя си в най-поп песента, която е писал от години, но той отчаяно иска да се отърве от него. Това време за почитателите на актьорската му кариера е също толкова изненадващо. Приема роля в продукцията на Бродуей The Elephant Man, която според критиците се превръща в най-добрата в кариерата му.

157 превъплъщения в ролята го изтощават, затова заминава за Швейцария и се крие от публичното пространство, докато не повдига вежди със следващия си проект. Записва Under Pressure с една група, която вероятно сте чували. Фронтмен им е сияйният Фреди Меркюри, а общият им проект до ден днешен е едно от най-красивите музикални произведения в историята.

До издаването на следващия му албум – Let’s Dance, минава време, което запълва с различни роли и още експерименти. По думите на един от копродуцентите Let’s Dance е завършен за 17 дни. Блус, овкусен с щипка денс и соул, погребва завинаги пънк рок звученето. Сингълът пасва перфектно на музикалното движение на периода и глобалната суперзвезда отново е на върха на класациите.

Следващата година издава и Tonight, с който обаче не се гордее – съвсем скоро след издаването му споделя, че не е доволен от работата си по него, а критиците смятат, че креативният му потенциал се е изчерпал. На хоризонта се задава нова възможност – филм на Джим Хенсън, режисиран от Джордж Лукас.

От него се очаква да играе краля на гоблините, докато си партнира с младата Дженифър Конъли, и да напише саундтрак.

Labyrinth е любопитна симбиоза от едни от най-забележителните умове на времето си, а песента As The World Falls Down се нарежда на първите места в класациите.

Същата година излиза и филмът Absolute Beginners, случва се и епохалното събитие с името Live Aid. Концерт, за който мнозина от нас биха дали поне един бъбрек, за да присъстват, но могат да гледат само пред телевизора с чаша хубаво вино и кутия цигари, която да утеши бушуващите емоции.

Боуи е изключителен в това, което прави, и появата на Never Let Me Down обърква искрените му фенове. Както се чува, а и както самият той казва години по-късно, за този албум оставя настрана всичките си сили в опит да е по-достъпен за масите. Креативно албумът е инертен, текстовете засягат социално-политически теми – нещо, което явно избягва до този момент. Творецът има нужда от страст и вдъхновение.

Облизвайки раните, нанесени от критиците, Дейвид решава, че е време да се обърне към артиста в себе си, и за пръв път от 60-те се превръща във вокалист на рок банда. Tin Machine е суров и пълен с енергия, но индивидуалистът стои не на място в това амплоа, поне според широката общественост. Много хора, включително работещите в лейбъла му по това време, продължават да недоволстват. С появата на Tin Machine II дава на всички да разберат, че има нужда от този период.

Албумът е още по-шумен и трудно смилаем от масата, която е завладяна от диско вълната. В някакъв смисъл групата и тези два албума са мястото, където се скрива, докато събере силите си обратно. В днешно време четворката далеч не е толкова често заклеймявана като лоша, но соловите му проекти винаги получават повече положителна обратна връзка.

Този път с перфектен тайминг, Боуи издава следващ албум.

Black Tie White Noise пристига с напомняща бележка за таланта и великолепието му, звучи свежо, експериментално и модерно. До някаква степен записът е вдъхновен от бунтовете в Лос Анджелис, на които става свидетел. Породени са от полицейско насилие над чернокож и за твореца са символ на резките промени в обществото. Връща се в елемента си, а до него се движи грациозна и изискана дама – съпругата му Иман. Дейвид е на 46 и открил истинската любов, открива нови неща за самия себе си.

Следва един от проектите, които му доставят най-голямо удоволствие (по негови думи). Смята го за един от най-добрите албуми в кариерата си и има защо. В The Buddha Of Suburbia се движи с увереност и лекота по острието на различни стилове и сякаш се чувства еднакво комфортно, завръщайки се към поп движенията от 60-те, преплитайки ги с модерните поп, фънк, джаз. Албумът е базиран на роман от Ханиф Курейши, в който се разказва за момче, което расте през 70-те и се опитва да се бори с вятърните мелници на живота, а именно религия, сексуална ориентация, расова дискриминация. Всичко това се случва, докато най-добрият му приятел гради кариера на рок звезда. В онзи момент обаче само заклетите му фенове прозират гениалността на албума. Дейвид, верен на себе си, вече работи по следващ проект не с кого да е, а с дългогодишния си продуцент Брайън Ино. С нови сили, възобновено приятелство и много смелост се появява 1. Outside.

Боуи притежава качество, което е много рядко срещано – желание, или по-скоро нужда, да твори и разрушава, да изразява себе си, избягвайки лесните пътища към тази цел.

Това му гарантира дълга кариера, възможността да се открои от съвременниците си, както и поглед, който да не се замъглява от неуспехите. С Outside се опитва да запамети за вечни времена световната нагласа, докато обществото влиза в ново хилядолетие, и всички странности и очаквания на 1995.

По това време се случва и първата му изложба, в която представя поредния си талант. Абстрактното му изкуство не е за всеки, но в момент, в който няма абсолютна религия, абсолютна политическа система или абсолютна форма на изкуство, за него е важно да покаже конфликтите по всеки начин, който му е възможен.

„Когато стигнеш толкова далеч, не можеш да се откажеш. А аз стигнах далеч. Чувствам се на място, и действам.“ Във време, разкъсвано от фрагментацията на обществото, пълно с агресия и наркотици, се появява един албум, вдъхновен от дръм и бас звученето. Earthling е неочакван, пълен с дисонанси и абстракции. Първата песен – Little Wonder, e музикална супернова в света на Боуи, а I’m Afraid Of Americans – културен парадокс, в който изобличава, че континентът се е превърнал в карикатура, в която присъстват само Мики Маус и Макдоналдс.

Последвалият hours… завърта посоката на 180% с обложка, правеща ясна препратка към статуята на Микеланджело „Пиета“. Религиозното изображение, в което Исус лежи безжизнен в ръцете на Дева Мария, е претворено от фотографа Тим Брет-Дей и представя новия Боуи, прегръщащ миналата си версия. С поглед, устремен в бъдещето, той прави нещо нечувано до момента – това е първият албум, станал достъпен за сваляне от интернет две седмици преди пускането на физическо копие в разпространение.

Не знаем колко широки са били метафоричните му ръкави, но в тях се крият още трикове. Идеята му по това време е да издаде албум, в който преработва стари песни – The London Boys, Lisa Jane и още 12 заглавия. Тази задача е изпълнена и песните отново звучат модерно и релевантно. Албумът обаче не се появява на бял свят до края на 2021, когато посмъртно бяхме дарени с Toy. По времето, когато по първоначален план трябва да излезе, се ражда дъщеря му Александрия и тъй като, докато първото му дете расте, записва, този път решава да не допусне същата грешка. Душата му е пълна, а времето – безценно. След доста неразбории в лейбъла, породени от куп случки, решава да създаде свой собствен и се връща в студиото със стар приятел – Тони Висконти, с когото не е работил от ерата на Scary Monsters.

Месеци след това, след загубата на майка си и близък приятел, изпълнен с меланхолия и тежест, Дейвид Боуи презентира на света Heathen. В Sunday, може би най-ефирната композиция в албума, той казва: we must find peace, we must find love…/ All my trials, Lord, will be remembered. Обръща се към Господ, без да е сигурен дали съществува, търсейки отговори с празни очи и устрелен към звездите.

В живота на всеки, но особено в този на творците трагедиите остават запечатани в материята на света, увековечени в изкуството.

Тъгата никога не намалява, но смяната на обстановката може да промени изцяло нагласата ти. Такава е реалността, така се случва и със следващия албум на музикалния гений. Записан в Ню Йорк с Тони Висконти, Reality е пресечен от града по същия начин, по който Бродуей пресича Манхатън. Далеч от концептуалните му предишни записи, пълен с изолация, тревожност, ярки текстове и свят, останал жив след бомбардировките на 11 септември, той напомня на света за съществуването на The Stooges и пънк китарите. Композицията е затворена от Bring Me The Disco King – авангардно произведение, смесващо клубния живот с безсмъртния джаз.

Турнето, последвало албума, се разпродава за минути. Десет месеца по света минават като премигване, но носят напомняне за крехкостта на човешкото тяло. По време на концерт в Прага, Боуи усеща стрелкаща болка в гърдите. Прекъсва шоуто, а диагнозата е успокояваща – прищипан нерв в рамото. Два дни по-късно, на фестивал в Германия, болката се завръща и този път го изпраща за спешна операция на сърцето в Хамбург. Музикантът се прибира у дома, при Иман и Александрия, и остава там почти десетилетие. Никой не знае дали се е оттеглил от кариерата си, дали се е отказал от следващи проекти. Нарушава тишината около себе си през 2005, когато се появява на благотворителния концерт за събиране на средства след опустошителния ураган Катрина, и през 2006 за концерт с Дейвид Гилмор, но не и за да получи наградата си Грами за общ принос. Феновете, които го обичат, все пак се надяват, че в тишината и уединението той ще открие желанието си за музика отново.

Като истинска рок звезда през 2013, на 66-ия си рожден ден, без нито стон, който да подготви публиката, той издава сингъла Where Are We Now.

Никой по света освен замесените не знае откъде идва и какво значи тази песен. Някак напомняща ерата в Берлин, тя повдига спекулации, че можем да очакваме презаписани хитове или компилация. Това, разбира се, не отговаря на стила на Боуи и на бял свят се появява The Next Day.

Дисонантен, абстрактен и разгръщащ се все повече с всяко слушане, албумът оглавява класациите в над 20 държави, а въображението на твореца рисува свят, далеч от времевия континуум, който обитаваме.

На 10 януари 2016, два дни след 69-ия си рожден ден и излизането на 29-ия си студиен албум, Дейвид Боуи изгуби битката с рака, която води съвсем тихо в продължение на 18 месеца. Целият свят сякаш замръзна и милиони по света изпитаха стрелкащата болка, придружаваща загубата на една истинска легенда.

Поколения, израснали с него – от Ziggy Stardust до Young Americans, от Heroes до Scary Monsters, пътуват с него от станция до станция и отварят съзнанието си пред най-щедрия артист, който новата история познава. Blackstar не е нищо по-малко от съвършена поанта, която обгръща цялото колективно съзнание на света. Lazarus е песента, с която той казва последно сбогом на света, свободен като сиалия (споменатата bluebird в текста на песента – бел. ред.).

Кариерата му е изградена върху предизвикателства, изненади, експерименти, търсеща начини да разшири кръгозора и да отвори ума на слушателите към нещо повече, и последният му албум доказва безапелационния талант на едно момче, започнало кариерата си с костюм от букле и без ясна посока.

В интервю през 1993 Дейвид Боуи обяснява, че грамофонът му е свирел само на 78 RPM, което е повлияло на разбирането му за рок музиката още от ранна възраст.

Той прави много повече от това да смени оборотите на познатото звучене – той създава реалност, в която всеки може да открие себе си. И ще бъде запомнен.

Януари ражда легенди. Прочети за Каролина Херера – жената, която облича всички първи дами.

Какво става в града?! Последвай Instagram профила ни и разбери пръв.

Абонирай се за YouTube канала ни и виж града отблизо и далеч.

Коментари

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *