Запазени марки на великите режисьори

Винаги можем да познаем техен филм, даже само от минута на екрана

Има режисьори, има аматьори, има ги и хората в списъка по-долу: гениите, без които модерното кино нямаше да е арт формата, която толкова обичаме. Всеки от тях е гений с неподражаем стил, творец със смела камера. Техният почерк е толкова характерен, че дори не е нужно да гледаме филма – даже само сюжетът в няколко думи е достатъчен да познаем кой е режисьорът.

Ето какви са задължителните елементи в любимите ни филми:

Куентин Тарантино

Тарантино е като онези велики диджеи, които могат да вземат бийт, мелодия и вокален трак от различни парчета и да ги превърнат в нещо неподражаемо свое. Обикновено той не се вдъхновява от отделни творби, а направо граби щедро с две ръце от цели жанрове като уестърн, военни епоси, спагети уестърни и филм ноар. Сюжетите му изобилстват от нелинейно разказани, крайно изтрещели истории, пълни с провалени планове и колоритни персонажи. По традиция всички герои са лоши във филмите на Тарантино, но пък всеки актьор, който се превъплъщава в ролята, е сам по себе си звезда (често позалязла такава, но все пак легенда). Естествено, най-редовно каства Самюъл Джаксън и себе си.

Задължително присъства поток от мръсни думички и хвърчащи куршуми (или поне хвърчащи коли и огнени езици).

Също така няма негов филм без поне три тона неясни попкултурни референции, както и без дълъг кадър, следващ със стедикам гърба на героя. Редовно имаме и продъкт плейсмънт на несъществуващи марки като Big Kahuna бургери и цигари Red Apple. Също и изобилие от танци (със и без бръснач в ръка) и, разбира се: крака, крака, крака и после още малко крака. Най-вече филмите на Тарантино се познават по емоцията, която предизвикват, когато дойдат финалните надписи, а тя е да станеш в салона и да извикаш като на рок концерт: Hell yeah!

Кристофър Нолан

Всички филми на Кристофър Нолан са бомбастични. В тях някоя концепция, по-голяма от живота, получава реализация със спиращи дъха специални ефекти. Създава вълнуващи, непознати светове, никога невиждани досега в киното. Там времето задължително не е това, което е. Също тече в странни посоки. Сюжетът изобилства със сблъсъци на психология и идеология, а ако задълбаеш – всяка история е една мини философска притча. В случай че предпочиташ адреналина – има изобилие от екшън, експлозии, преследвания – в тази и в други галактики.

Във филмите на Нолан винаги се води епична битка между две сили, без значение дали е сблъсък между ред и хаос, сън и реалност, истина и заблуда.

По отношение на сет дизайна той има слабост към слабоосветени, леко злокобни готически къщи. Обича и главни герои тип объркани мъже в костюми, които впоследствие често се озовават сред бурни води с безброй бълбукащи мехурчета около тях. Кристофър Нолан се гледа задължително на голям екран, препоръчително в IMAX, защото всеки кадър е картичка с неподозирано количество детайли. Не е негов филм, ако няма камера, въртяща се около героите. Тарантино избухва с кадри на крака, но Кристофър Нолан предпочита близки на ръце. Филмите му се гледат поне два пъти – един за усещане и един за разбиране. А ако си ги пуснеш отново, гарантирано ще откриеш нещо неподозирано.

Дейвид Финчър

Абсолютният наследник на Хичкок е новият крал на трилърите Дейвид Финчър. Неговите филми се познават още от началните надписи – задължително с енергията на арт инсталация и под звуците на Трент Резнър (напоследък с Атикъс Рос). Действието по традиция се развива сред градски пейзажи, издържани в мрачните нюанси на синьото и зеленото.

Героите му са асоциални, често дори антисоциални, нерядко – пълни психопати.

Стаите са слабоосветени, сякаш минати през инстаграм ефекти. Всички фарове блестят с бликове и флейъри, а фенерчетата задължително чертаят сноп светлина в мрака. Тарантино обича кадъра от багажника, Финчър си умира за гледни точки през хладилници и прочие домакински уреди. Също, ако желае камерата да прелети магически през отвора в дръжката на кафеварката, той просто го прави, без значение от цената. Филмите му задължително включват злодеи с месести лица и демонични усмивки, а финалът носи от едно до две шокиращи разкрития. Не е негов филм, ако накрая не остави във въздуха на салона едно такова усещане за трагичност.

Дейвид Линч

В Оксфордски английски речник присъства думата Tarantinoesque (тарантиновски), но също и Lynchian или „линчовски“. А именно: „характерен, напомнящ или имитиращ филмите и телевизионните сериали на Дейвид Линч, съпоставящ сюрреални и зловещи елементи с ежедневна битова среда“.

Кралят на крипарското кино определено знае как да изправи косите нагоре – не само на актьорите в главните роли, но също и на публиката.

Към всеки от филмите той подхожда като към експеримент, своеобразна визуална провокация, а не просто история, разказана с картини. Дали заради кариерата си на художник или заради цялостното си усещане към Вселената, той не се страхува да променя филма си в движение, да добавя кадри, а по-късно да открива значението им. Не се притеснява и филмите му да останат неразбрани – много често те са поезия, а не проза: не могат да бъдат пресъздадени с думи. Просто трябва да се видят и почувстват. При първо гледане шокът е гарантиран, а емоциите са едно влакче на ужасите. Ако гледате филм на Дейвид Линч, няма как да го объркате, защото совите не са това, което са.

Уди Алън

Някога беше лесно да познаеш филмите на Уди Алън – действието се развиваше в Манхатън, а в главната роля беше самият той. Сега вече сюжетите му обикалят света, а тежката задача да изиграят превърналия се в емблема негов невротичен герой се е падала на актьори като Джеси Айзенбърг, Тимъти Шаламе, Уолъс Шон и Хоакин Финикс. Въпреки че сюжетите му са привидно сложни, всеки от филмите му може да бъде разказан в едно изречение: сценарист намира начин всяка вечер да се връща в Париж през 20-те; герой на филм слиза от екрана в истинския свят; бивш про тенисист се влюбва в жената на най-добрия си приятел/брат на неговата съпруга; драматург е принуден да кастне актриса, гадже на нюйоркски гангстер.

Винаги има изневери, последвани от сложни любовни истории и безкрайна серия от конфликти.

Всичко това с невротични монолози, често насочени директно към камерата, неочаквани монтажни връзки и като цяло безкрайно бръщолевене на безсмислени теми. Най-неочакваното и нереалистично нещо във филмите му – изключително красиви жени излизат с особени като начин на обличане, лице и държание мъже. Хуморът се ражда от ситуациите, а даже и в по-сериозните му филми има винаги усещане за нелепа черна комедия. Уди Алън е тръгнал от стендъпа и филмите му определено носят енергията на една дълга, пълна с обрати и разказана с маниашка енергия шега. И както правилото повелява – за финал задължително имаме пънч лайн.

Падаш си повече по сериали? Почни с новия оригинал на Netflix – The Chair!

Пусни се в Tik Tok с нас.

Абонирай се за YouTube канала ни и виж града отблизо и далеч.