Днес си говорим за един роман, който ще те задъха докато четеш

Канадската писателка Маргарет Атууд пише потресаващата антиутопия „Разказът на прислужницата” през пролетта на 1984 година. И сякаш сюжетът е като нов кръг в ада на добре познатата ни „1984”. По това време Атууд се намира в Западен Берлин, в една разделена Европа. Тя успява да пътува зад Желязната завеса и да разбере отблизо какво представлява съветският режим. Нещо много добре познато на българите.

Атууд споделя, че в „Разказът на прислужницата” не е включила нищо, което не е вече преживяно в човешката история. Тя поставя действието на романа в американския щат Масачузетс – където преди векове е действал религиозният режим на пуританите. В „Харвард” Атууд подробно изучава пуританското общество и от него черпи моралните постулати, скромното облекло и контрола над всяка страна от човешкия живот в своята антиутопия. Казват, че дяволът е в детайлите. Той присъства осезаемо в плашещата реалност на романа, защото авторката е повече от обстоятелствена.

„Има различни видове свобода, казваше леля Лидия. Свобода за и свобода от. В дните на анархията беше свобода за. А сега имате свобода от. Не я подценявайте.” (превод Надежда Розова)

Маргарет Атууд представя една емоционално наситена доктрина за устройството и порядките в теократичната диктатура на Галаад. След множество химични замърсявания и висока радиация в света е настъпила масова стерилизация. Рядко се раждат бебета, и то здрави. С военен режим властта в САЩ е сменена и сред много кръв и насилие се ражда република Галаад. Жените са разделени на касти, всяка от които има задължения, но няма права.

Кастите се разпознават по цветовете – кървавочервено облекло за жените, които могат да раждат, наречени Прислужници. Съпругите на мъжете с власт са в синьо, а слугините – в зелено. Мъжете с власт могат да си позволят Прислужница, която след строго определен Ритуал заедно със Съпругата да оплодят. В подземния свят на Галаад, който е под повърхността на привидно набожния и пълен с доносници и полиция режим, има и безплодни проститутки, наричани Йезавели. Ако се бунтуваш или се провиниш тотално, те наричат Нежена и те изпращат да чистиш токсични отпадъци в Колониите до смърт.

„Ако не ти харесва, промени го – казвахме си един на друг и на самите себе си. Затова и сменяхме мъжа с друг. Сигурни бяхме, че промяната винаги е за добро. Бяхме ревизионисти – ревизирахме сами себе си.”

Главната героиня Фредова носи името на своя Командир – Фред, както всяка една Прислужница приема името на господаря си. Някога тя е била най-обикновена американка с мъж и дъщеря, със своя банкова сметка и работа. Но след настъпването на режима, преминаването през „обучение” и множество насилие вече е просто една от многото Прислужници в Галаад.

Пустота и безнадеждност владеят повествованието. Неслучайно голяма част от главите в книгата носят заглавието „Нощ”.

Тъмнината и отчаянието са навсякъде, любовта е богохулство, както и насладата. Но на какво ли не е способен човек, за да си втълпи, че има надежда, че трябва да има вяра?

„Вяра” е друга дума, която изплува като спасителен пояс в океана от безпределна мъка в книгата. Тези четири букви са избродирани на възглавничка в стаята на Прислужницата. Съзнанието, че може би някога ще видиш дъщеря си отново, не е ли вяра? Или догадките, че има Съпротива на този режим, че все още има въстания и бунтове, че има изход?

„Влюбване, казвам. Всички сме го изпитвали навремето по един или друг начин. Как е възможно толкова да сме го омаловажавали? Дори сме се присмивали. Като на нещо тривиално, превземка, каприз. А е било тъкмо обратното – имало е тежест. Било е най-важното нещо, начин да проумееш себе си.”

Канадската писателка майсторски накъсва изреченията, за да ни създаде усещане за задъхване. Като някаква трескава механика в бездушния механизъм на същества, загубили човешкото. Всички женски роли са окарикатурени до гротеска, в която командите и протоколът вземат превес. Страхът взема превес, както във всяка диктатура.

Самата Маргарет Атууд не може да нарече „Разказът на прислужницата” феминистки роман, макар той да се превърна в знаме за женските движения в САЩ, особено след избирането на Тръмп за президент. Атууд обаче е категорична, че жените са интересни и важни и обществото трябва да е наясно, че без техните детеродни функции светът умира.

„Помнете обаче, че прошката също притежава сила. Да помолиш за прошка, е проява на сила, да я откажеш или да я дадеш, също е проява на сила, може би на най-голямата сила.”

Радикалната религиозност в книгата също е изключително актуална днес, наред с останалите грандиозни проблеми, повдигнати в книгата. Множеството библейски препратки (изключително точно уловени от преводачката Надежда Розова) също са почерпени от човешката история – например обезличаването в униформи и в същото време маркирането на определени индивиди (като например евреите). В тази връзка романът се противопоставя на идеята религията да бъде използвана като параван за тирания.

Много може да бъде написано за тази плашеща антиутопия и неслучайно точно сега тя е по-актуална от всякога. Макар да е било много смело да бъде издадена през 1985 година, предупреждението ѝ отеква с пълна сила днес. Затова е преведена на над 40 езика, претворена във филм, балет и дори опера.

Огромен успех съпътства и сериала с Елизабет Мос – награден с множество награди, сред които  няколко „Еми” и „Златен глобус”. Сериите, с малки разлики, следват романа, а през април дори чакаме втори сезон, който ще бъде измислен със сътрудничеството на Маргарет Атууд. Несъмнено отвореният финал на книгата (а и на първи сезон) дава поле за изява и повече разгръщане на героите. Романът едва оформя света на Фредова, едва посява семената на действието, след което оставя всичко на въображението.

„Някакви въпроси?”, пита Атууд накрая. Да, много – отговаря читателят, но с убеждението, че всеки според собственото си развитие може да си отговори на тях.

За още книжни коментари и класации виж тук.

Виж и тези 7 позабравени романа.