Нещата от живота

Понякога трябва да се гмурнеш много надълбоко, за да изплуваш

Едно от новите течения в съвременната литература е ъплит. С няколко думи – целта му е да вдъхне кураж на читателя, но без да си затваря очите пред ужасните неща, които се случват. По-скоро на фокус са инструментите за справяне, надежда, някакво обещание, че все пак всичко ще е наред и в нас има нужната сила това да се случи. Нека си го признаем – мрачните сюжети са супер, но все по-често заобикалящият ни свят е достатъчно стресиращ, ние самите имаме усещането, че нямаме право да сме щастливи, докато около нас се случват непоправими неща.

Затова днешният литературен петък е посветен на „Басейнът“ от Либи Пейдж (изд. „Софтпрес“, преводач: Габриела Кожухарова). На корицата пише, че

понякога, за да изплуваш, трябва да се гмурнеш надълбоко.

Кейт прави точно това. Тя е симпатично младо момиче, объркано, комплексирано, уплашено, срамежливо, получаващо паник атаки. И първият урок, който младата авторка ни дава, е, че едно от най-важните неща в живота са хората около нас. Приятелството има силата да ни излекува, стига да му позволим да го направи, без да даваме воля на съмненията си. Опасността от затварянето на басейна „Брокуел“, който между другото е реално съществуващ в Южен Лондон, обединява общността около каузата за неговото спасяване.

Когато на Кейт ѝ поверяват да напише статия за басейна, тя не знае нищо за него, няма личен мотив, просто вижда възможност да се изяви на работа, да накара семейството си да се гордее с нея. Срещайки се обаче с 80-годишната Розмари, чийто живот е обвързан с мястото, читателят започва да препуска във времето – ту е в настоящия момент, ту е запратен 50 и няколко години назад, когато възрастната жена среща съпруга си и изживява някои от най-прекрасните си моменти в басейна малко след края на войната.

  „Любовта си е любов – отсъжда възрастната жена. – Както дървото си е дърво. Може да е фиданка или хилядолетен дъб, но все пак има корени  и собствен живот и зависи от милостта на сезоните.“

Басейнът не е просто място, където хората плуват. Той е убежището, от което всеки има нужда, там, където всички са равни – под костюмите, работните позиции и забързаното ежедневие се крият хора, всеки със собствените си тревожни мисли и проблеми, които водата лекува. Там хората се срещат, общуват, усещат подкрепа. Когато Розмари си спомня за неговото развитие през годините (и като цяло промените, които кварталът е претърпял), се учудих колко млада е авторката на романа, защото разсъждава много зряло върху остаряването, миналото, хода на времето. И историите са толкова топли и човешки, толкова близки, че няма шанс читателят да не се разпознае, да не усети някаква буца в гърлото. Има и един герой, който нищо не казва, защото е лисица, но пък много деликатно се появява и заявява присъствието си.

Сюжетът е предвидим, стилът на Пейдж ще търпи развитие тепърва, но

книгата е свеж полъх в ежедневната въртележка.

И припомня неща, които не че не знаем, но понякога просто забравяме и основното, което ни прави щастливи, започва да ни се губи, не знаем как да стигнем до него и къде сме сбъркали по пътя. И Кейт, и Розмари са изключително симпатични персонажи, които със слабостите и напредъците си вдъхновяват читателя.

Ако мога да сравня „Басейнът“ с усещане, то е да се прибереш смазан от умора след дълъг ден, да си облечеш най-удобния пуловер, да изпиеш чаша горещ шоколад и любимият човек да ти каже: „Всичко ще бъде наред, обещавам ти“.

Виж какво четохме миналия петък.