Нещата от живота

Или как живееш под един покрив с гадже, куче, 2 котки, 2 хамелеона, катерица и таралеж

Познаваме Ели Цонова като фотограф, не като зоолог и останахме силно учудени, когато разбрахме, че си е създала мини зоопарк в кампуса на Американския колеж в София. Как се случи това и какво е усещането да си обграден от взаимоизключващи се домашни любимци, четете по-долу.

Намираме се в спретната американска къщурка, разположена в полите на Младост 2, където сред купища книги, плакати на StarWars и семпли практични мебели живеят фотографката Ели Цонова и преподавателят в ACS Крисчън Йънгс. Романтичната среща на двамата напомня филм от каталога на Sundance – те се запознават на Моста на влюбените, където както винаги има фотоизложба. Ели и Крисчън се заговарят за красивите кадри и преди да усетят, вече са на по питие в „Архивите“. „Много кликнахме на тема фотография“, спомня си Ели, а Крисчън разяснява: „Тя ми показа свои снимки и веднага видях уникалната ѝ перспектива, окото, което има за кадрите. Това наистина прикова интереса ми.“ Това се е случило преди две години. Сега двамата са все така влюбени и господари на своя собствена джунгла.

„Другите хора носят емоционален багаж във връзките си, ние – животни“, смее се Ели, която даже има татуировки на двете си котки и таралежа.

Крисчън ни представя любимците в дома: „Общо взето, Дейзи е шефът на къщата – котките се оправят сами, останалите също, но тя сутрин става и започва да прави цък-цък-цък с лапите си, докато не получи, каквото иска.“ Естествено това се случва малко след като таралежът е приключил със сутрешния си маратон на колелото за въртене в клетката си. Междувременно котките вече са станали и надигат глас за сутрешното си хранене, а хамелеоните, окъпани в най-ярки краски, отстрани сънено въртят очи. Звучи като къща, в която няма как да се успиш.

Таралежът се казва Дарвин и се е озовал в дома им на вакантна позиция след катеричока Чочо. В продължение на две седмици Ели и Крисчън се грижат за малкия дървесен гризач, хранейки го с котешка формула, преди да бъде пуснат обратно в гората на Колежа. Крисчън ми показва снимка с Чочо, който се е качил върху него: „На пирата му отива папагал на рамото, на дървосекача – катеричка.“ Ели разказва как са намерили Чочо до дърво пред къщата, паднал от клон заедно с братчето си, като майка им не можела да качи обратно и двамата. Въпреки краткия престой в живота им всички обичат и се вълнуват за Чочо. „Учениците ме питаха какво става с него“, споделя Крисчън, „Разказах им как го видях да се затича по дървото, след това се спря, погледна ме и отдаде салют. Всеки обича щастлив край на историята.“ След като Чочо си тръгнал, двамата усетили нужда от малко животинче, на което да дават любов, и това довело до таралежа Дарвин.

В анимационните филми таралежите ядат змии и гущери, но този хапва само котешка храна на гранули и въпреки това е пораснал двойно,

откакто направихме снимките за материала. Навън таралежът се раздава с най-смешното тичане на света и изненадващо добре се катери по дървета, докато вътре страстта му е да рови, дълбае и изобщо да си навира главата навсякъде. Котките знаят, че клетката на Дарвин е забранена зона, така че само го гледат отстрани. Инстинктивно усещат, че не могат да се бъзикат с него. Най-странният таралежки навик, който двамата горди родители открили, е, че Дарвин обича да дъвче неща, а после да ги закача на гърба си, един вид като прибиране в раница.

Хамелеоните се казват Боск и Нова. Bossk идва от най-страшния ловец на глави в StarWars вселената. Нова пък е заменила предишната хамелеонка, която „достигна края на жизнения си цикъл в пътя на природата“. Тя се е казвала Карма, от парчето на Culture Club „Karma Chameleon“. „В повечето време двамата се разбират и се надяваме, че Боск ще се сети как стават нещата, за да имаме бебета хамелеони. Той не спира да опитва, но имам чувството, че никой не му е обяснил за птичките и пчеличките. Чудя се дали да не си направя кукли за ръка и да му преподам един урок.“  Ако се чудите какво ядат хамелеоните, диетата им се състои основно от щурци. Също така, когато спят, цветовете им са най-ярки и контрастни, а ако се стреснат, стават на петна. Явно им забиват пикселите.

Котките се казват Куки и Мъфин, на по 4 и половина години са с няколко месеца разлика, и двете са женски, осиновени, разбират се идеално. „Куки се продала за един кренвирш, като я намерили на улицата“, спомня си Ели. „Била е в банда улични котета, всички са се разбягали, но тя е останала за храната. До ден-днешен полудява, като ѝ дадеш кренвирш, любимото ѝ е македонска наденица.“ Куки е черно-бялата, защото прилича на бисквитка орео, Мъфин пък има хранително разстройство с външен израз психологическо преяждане. Двете се движат заедно като групов анимационен персонаж стил Друупи и Дрийпъл. За щастие са кастрирани преди първо разгонване, така че не изпитват никакъв импулс да изследват света навън. За сметка на това пък си умират да се навират по чекмеджетата, които като контрамярка са със системи за защита от деца. „Веднъж Мъфин изчезна в кухнята“, разказва Ели. „Чувах я че плаче, но не можех да я намеря никъде. Навряла се в едно от чекмеджетата, затворило се след нея и после не можеше да мръдне.“ Най-голямата беля, отново на Мъфин, била, че успяла да си нацапа муцуната с хитлеристки мустак, който не паднал цяла седмица. Понякога цялото мяучене идва в повече, така че Ели, колкото и да се забавлява с четирикраките си любимци, ги оставя за уикенда на прозоречен туризъм в апартамента си в Центъра.

Дейзи е на 14 и е микс между австралийска овчарка и бордър коли – всепризнато най-умната порода на света. Тя знае над 100 човешки думи, като успява да разбере прости изречения, например „донеси фрисбито горе до леглото“, при което кучето грабва диска, качва се нагоре по стълбите и се настанява на завивката. „Аз просто винаги ѝ говоря, сякаш е тригодишно дете“, разкрива трика си Крисчън, „Взех я през 2004 от Humane society, американски приют за животни, когато беше едва на 7 седмици, малко пале. Още на първата нощ научи къде спи – след това беше достатъчно да кажа bedtime и тя сама се приготвяше за сън.“ Дейзи знае и една дума на български – „Седни!“, и по-важното, изпълнява я като команда, заедно лягане, махане за здрасти и преструване, че е умряла след „бум-бум“ с пръст, имитиращ пистолет. „Отдавна съм се примирил с факта, че никога няма да съм популярен колкото собственото ми куче“, въздъхва на шега Крисчън. „Бях треньор по академично гребане и тя израсна в гребната база.

Преди десет години спечели фотоконкурс по темата Rowingdog и все така е първият резултат в Гугъл. Някой я направи на меме и вече е световноизвестна.“

Крисчън непрекъснато се сблъсква с една и съща реакция – пълен игнор към него и атака за галене на кучето. Особено сред учениците му, които после гузно добавят едно „Ъъъ, здравейте, г-н Йънгс“, колкото да замажат положението. Децата в училището обожават Дейзи и чувствата са взаимни – тя редовно минава през класната стая, като често преслушва раниците с нос за скрити сандвичи. „Дейзи се обижда, ако сутрин отида без нея в класната стая. Трябва да видите как ме гледа: „Как можа да ме изоставиш така?“, разказва Крисчън. „Изкарах една година, в която живях във ван, на експедиция в Северна Америка, като веднъж минаха три месеца, без да видя друг жив човек. Единствената компания, която имах, беше Дейзи. Тя е страхотна компания, но не е много по приказките.“

Странното е, че Дейзи мрази други кучета по телевизора, но пък обича и винаги е обичала котки. Иначе присъствието ѝ би било взривоопасна комбинация за екосистемата в къщата.

Естествено, по модерна традиция чужденците вече не се посрещат с хляб и сол, а с въпроса „Как попадна в България“, така че се чувствам длъжен да го задам. Крисчън не се обижда, напротив, започва да разказва: „Дълго време бях треньор по академично гребане, после си взех почивна година и през нея реших, че ще започна да се занимавам с преподаване в чужбина. Родителите ми са учители, сестра ми също. Баща ми беше учител по физика и химия 45 години, така че съм расъл в една дълга научна презентация. Прибрах се вкъщи в Щата Мейн, довърших си проектите и се записах на сайт за набиране на преподаватели зад граница. Когато получих обаждането от ACS, бях на върха на една планина, там направихме интервюто. Получих предложение за работа на мига. Приех веднага, затичах се надолу по склона, задвижих документите си и месец по-късно вече бях тук, в България.“ Следва резонният въпрос дали е знаел нещо за България преди това. „Знаех къде се намира, но дотам.“ Първият културен шок дошъл по пътищата. „Най-странно в България в началото ми беше агресивното шофиране по планините и особено изпреварването при остри завои“, спомня си Крисчън. „Това ми отвори очите къде точно съм попаднал. Но това, което най-много ми хареса тук, беше, че хората  правят кръгчета и показват как се чувстват – не с приказки, а с танц на хоро. Баща ми винаги казваше: „Сега да се хванем за ръце и да почнем да си бистрим чувствата, така ли?“. А тук на специални дни целият кампус ще излезе навън и ще почне да танцува хоро – никога не съм виждал нищо подобно никъде по света.“

Крисчън вече има и готово представяне, на чист български: „Аз съм Крисчън Йънгс, аз съм от Америка. Аз съм учител по физика, астрономия и природни науки. От четири години преподавам в Колежа и обичам да преподавам. Като учител по астрономия често си мисля за звездите. Карл Сейгън е казал, че ние сме звезден прах. Ние сме начинът, по който Космосът опознава себе си. Аз съм опознал себе си доста точно, за да знам, че не знам български много добре.“

Най-важният съвет в учителската си кариера е получил от баща си:

„Учениците ти трябва винаги с нетърпение да чакат часовете ти. Тогава се научават истински уроци.

Затова и аз се старая много, полагам усилия при създаването на подходяща среда за учене. В курса си пък правя своеобразна обиколка на вселената – започваме с квантова физика, обща теория на относителността, физика на елементарните частици, ядрена и атомна физика, а после звезди, еволюция на звездите и космология – започвам от най-малкия мащаб и се придвижвам нагоре. И не е само физика, отчасти философия, отчасти житейски уроци, защото в действителност по-горните класове се нуждаят именно от това. Те имат нужда някой да нарича нещата с истинските им имена, който да им даде съвети как да се адаптират и настроят към света около тях, преди да завършат Колежа и да отидат в университета.“

За бонус точки и внимание пък Крисчън има специален фокус: демонстрация на квантова левитация или свръхпроводник, охладен до своята критична температура с течен азот, което води до нула съпротивление на потока и страничен ефект – извисяване над плоскост за минута-две.

Всички мълчим впечатлено. Животните също. Неусетно сме станали част от това нетипично, но безкрайно добре сплотено семейство.

P.S. Междувременно Крисчън предложи брак на Ели и тя, разбира се, прие, така че скоро очакваме голяма луда българо-американска сватба. Все още не е решено кое от животните им ще поднесе пръстените, но със сигурност няма да е таралежа.

За кучетата и хорските предрасъдъщи