Нещата от живота

Музикалният сблъсък на една луда с един "нормален"

Класическата музика е за лудите. Точно онези луди, които най ги обичам, дето и Вазов ги обича и му се ще “да са живи”. Добре, че са те.

“Да не съм луд да слушам класическа музика” е реплика, която ми изстреляха с такава убеденост, че ме хвана страх. Представих си зала “България“, пълна с хора в “прегръдката” на ония белите ризи, хора с отнесени погледи и тъга. Много беше бяло. Толкова бяло, колкото бяха черни костюмите на музикантите. Малко след това си представих тоя нелудия в зала „България“. Ами не, предпочитам лудите.

Споровете за музика са същите като футболните. Нямат абсолютно никакъв смисъл. Познавате ли някого, променил позицията си по двете теми вследствие на рационални аргументи? И аз не. Затова реших, че няма защо да се обяснявам, а просто ще си ходя. И си тръгнах, поне духом на минутата. Тялото ми остана да си довърши марулите. После и то си тръгна.

Музиката е от онези неща, които ти въздействат на ирационално ниво. Ако ти въздейства Илиян, някак се радвам, че Шостакович не ти. Извинявай.

Било скучно да слушаш класическа музика. Да, не е съвсем удобно да си цъкаш смартфона, докато 80 човека на сцената „са се разсвирили като за последно“. Никой не е застанал отпред да се прави на шут, само и само да ти е забавно и да не станеш от дивана, че току-виж му паднал рейтингът. Ако това търсиш, пусни си „Комиците“, в петък е. Вицовете са останали в съблекалнята, а повярвай ми, музикантите знаят много. Биха ти ги разказали… след концерта. Класическата музика не е евтино зрелище, надявам се и да не стане. Идеята тук е да ти е добре. Да се отнесеш някъде. Да си сам със себе си, а ако в тази компания ти доскучава… прави си изводите.

Било трудно да слушаш класическа музика. Така е. Блажени са тия, дето я разбират. Аз не я. На мен или ми харесва, или не. Случвало ми се е да се влюбя в таланта на човек, който я познава, който така свири, че искам да му взема дарбата, да я напъхам в куфар и да избягам с нея през граница. Случвало ми се е и да броя колко точно крушки на пищните полилеи в зала България са изгорели просто защото не съм разбрала какво е искал да каже авторът или не е бил моят автор. Има си за смяна (за крушките говоря). Ама то много неща са трудни, добра причина да ги харесваш.

Класическата музика била за стари хора. То добре, че поне те са и останали, че ако чакаше на така наречените “нас, младите”, направо да мине някой да запечата залите. Мен ако питаш, класическата музика е за тия, дето не мислят за кого е.

Веднъж едно момиченце на пет ме пита “Познаваш ли Моцарт?”, казах й, че го засичам от време на време и ще се радвам да ги запозная.

Харесала го беше. Пак да кажа – тя беше на 5. Ако помни, сигурно и на 15 ще го харесва. На 65 също.

Много дълга им идвала. Никой не дочита дълги статии, не гледа по-дълги от 3 минути клипчета в youtube, не си купува дебели книги, не слуша дълги симфонии. Тоя “никой” ни влияе зле. Тоя “никой”, на когото не можеш да му задържиш вниманието на една тема достатъчно дълго, че да има смисъл въобще да я започваш. Пробвай да се прежалиш, ще ти хареса, ако пък не, винаги можеш да ме намериш и да ми кажеш, че съм те излъгала и да ти олекне. Кратко да ми го кажеш.

Ако си търсиш причина да обявиш някого за луд, обикновено не се налага да търсиш дълго. Както някой беше казал – в тоя свят, който не е луд, не е нормален. Познавам няколко от тия, музикалните луди, познавам и такива, които живеят заради тях. Обикалят и свирят ей така, за “бравото” на лудия. Яд ме е, че в България няма достатъчно луди. Да си слушаме музика, не за друго…

Остави ме да ти разкажа и историята на човека с пианото.