Нещата от живота

Как говорим?

В България винаги сме били подвластни на чуждо влияние и винаги сме вземали и вмъквали изрази, думи и дори цели словосъчетания в нашия прекрасен език. Не е ясно какво хората точно не му харесват и кое им е недостатъчно, при положение че нашият език е един от най-старите, от които произлизат и други, но явно на нас, българите, ни е пошъл и празен. Това е видно от многото чуждици, с които е пълен (за турцизмите няма смисъл дори да говоря, защото те вече са ни набити не само в главите, но и в молекулите на дезоксирибонуклеиновата ни  киселина (за по-незапознатите ДНК)). Напоследък е модерно да използваме английски фрази с български акцент, което вероятно би трябвало да звучи тежко и някак да те издига над събеседника ти. Ясно е, че човек смята, че така придобива ново ниво и се приема от околните като полиглот (според него, разбира се). Няма да правя съпоставка с известна песен, която звучеше нещо такова – „полиглот или полуолигофрен…“.

Има хора, които наистина говорят много езици, и то перфектно, но не ги омешват, като спагети.

Англофилизация
Това явление се наблюдава от няколко години насам, като най-вече се характеризира с използване на английски думи в българско изречение. Там, вместо говорещият да каже примерно – Здравей, приятелю, казва – Хей дююд или Хей, пич. И в двата случая Здравей, приятелю изглежда и звучи по-добре, без значение, че за някои индивиди това може да е старомодно (да, знам, трябваше да напиша олд фешън или олд скуул, ама няма). Освен това на много места се използват и „бизи съм“ (сиреч зает съм), мен – в „Кво става, мен“ (сиреч какво става, мъж), „шерна“ – в „Чудя се, дали да шерна тая снимка“ (сиреч чудя се дали да споделя тази снимка). Както сами можете да видите, в нашия език има дума за почти всяка мисъл, която ви перне през кратуната, и съвсем спокойно може да се изрази на майчиния език. Е, вярно, няма да звучи тежко (чакайте да напиша хард, че да ме разберете), но все пак ще покажете някакъв вид езикова култура. Важно е да се знае и още нещо – това говорене не се вписва във външния вид (стайлинга) и не променя статуквото.

Латинофилизация

Modernoto iz debrite na internet e da se izpolzwat latinski bukwi, za da se napi6at ne6ta na balgarski. Надявам се, че не съм единственият, на който предишното изречение не му харесва.

Както споменах и в предишните редове, освен че езикът ни е прекрасен, то той се състои от има-няма 30 букви, които, ако се използват едновременно, се получават думи, които, ако се съберат, стават изречения. Някъде в началните класове сме учили азбуката, там някъде сме се запознали с всички български букви и с писане на ченгелчета до късни нощи, даже сме се научили да ги изписваме. Сигурен съм, че в някоя паралелна вселена и друго измерение всички народи, използващи латиницата, пишат статуси и мисли с български букви и примерно Hello го пиша Хело, но някак не ми звучи логично ние да го правим. Оправданията от рода – ма аз пиша през телефона, вече не са актуални на фона на няколкотостотин вида и модела софтуери за клавиатури, където можете да намерите и за най-старата Нокиа БДС клавиатура. Вероятно това писане също е форма на лично изразяване и отношение към актуалните тенденции в света на високите технологии (hai-tek, sai-fai, ultra hiper modernite tehnologii) и хората, използващи този похват, се смятат за бунтари, хипита и вероятно наследници на Стив Джобс, но все пак не изглежда готино. Изразявайте таланта си някъде другаде (else where или nqkude drugade (и кой по дяволите реши, че Q-то e Я?!?!?!)).

Унаследяване или „Аз съм баща ти“!
След  цялата колаборация от предишните неща идва и едно страхотно явление – унаследяването на букви. В латиницата се оказа, че буквите – Ч, Ш, Щ, Ю, Я нямат аналог, което, освен че е глобален проблем с тежки последствия върху психиката на хората, доведе и до крайна нужда от намиране на аналог. Ето как изглежда унаследяването, което по мое мнение е страхотно гениална идея, която трябва да остане в историята.

Ч – хубавото и звучно „Ч“ се оказа препъникамък за латинолюбците и англопоклонниците, защото заема някакво място в доста български думи. Как човек да каже – честито, череша, черно, чисто, чело и т.н. И тук дойде проблясъкът – Ч = 4. Цифричката четири (4) си е цифра открай време и даже се използва по целия свят, защото е част от арабските цифри и се използва в позиционната десетична бройна система. След като си има определено място, и то не в азбуката, нейното приложение не би трябвало да бъде като заместител на „Ч“. „Не само 4е“ не изглежда добре, ами направо е нелепо.

Ш – другата ни хубава буквичка, която получи 6амар и бе заместена с „6“. Шест (6) отново е част от позиционната десетична бройна система и няма място в думите, а камо ли като заместител на беззвучна съгласна буква. Думите, започващи или съдържащи „Ш“, може да не са много, но „Ш“ би трябвало да си е заслужила уважението и да седи гордо написана. Освен това тази буквичка присъства във всички славянски кирилски азбуки, и то с причина.

Щ – е тук гаврата е пълна. Тази „кофти“ буква се изписва не с една, а с цели два… знака. Поради факта, че представлява комбинация от два звука, гениалността на хората й отреди да се изписва така – 6t, а някъде даже и само с 6. Така нареченият баща на 6 и т почти е на път да потъне в аналите на историята и скоро азбуката ни да приеме цифрово изражение. Вероятно ще има много хора, които ще са радостни от това.

Ю – Я – и тук ситуацията е тежка. За ю-то и я-то се използват интересни и много колоритни начини на изписване, като всеки от тях зависи от „автора“. Q-то обаче, е най-фрапиращият според мен. Кой, как и защо реши, че това „Q” прилича на това “Я“, не ми е много ясно, но явно е най-добрият заместител. При Ю-то нещата не стоят точно така, но и там има количество интересни изписвания, които до някъде стават отражение на „автора“.

Има още доста примери на букви, думи и словосъчетания, които могат да попаднат под „лингвистичните“ умея на всеки от нас, но моля, нека българският език не бъде опитно зайче за сътворяването на негов наследник – шльокавицата!