Нещата от живота

Щастието невинаги ни се удава, най-вече защото не осъзнаваме, че е личен избор

Ех, това щастие! Бива ли да е толкова трудно да го постигнем и задържим? Защо не може всичко винаги да е наред? Ако не са парите – ще е свободното време, ако не е работата – ще страда личният живот, наред с още безброй безумни комбинации, които… сами създаваме. Защото щастието никога не е било в „хващането“ и в „задържането“, дори е повече в „пускането“ и липсата на очаквания. Проучване на калифорнийски университет дори показало, че 40% от капацитета ни за щастие е в пряка зависимост от това, дали сме лесно адаптивни, или всяка, дори и малка промяна, ни вкарва в състояние на емоционален колапс. Или иначе казано – ни взима здравенцето. Можеш сам да провериш, виж симптомите на тази коварна хронична болест нещастието и провери колко от тези фрази си казвал или поне си си мислил.

„НЕ ЗАСЛУЖАВАМ ЩАСТИЕ“

Много хора чувстват, че не са достатъчно добри, за да получат това, което искат, и за сметка на това получават това, което им се полага. Което, ако нямаш адекватна и обективна преценка за себе си, е еквивалентно на скапана връзка, кофти работа и проблеми от всякакво естество. Травмата може и да идва от родителите ти, които не са те окуражавали и обичали достатъчно или не са обичали един друг достатъчно, но може и да е друг хроничен проблем – ниско самочувствие, което те кара да мислиш, че никога няма да си перфектен, за да търсиш нещо дори близо до перфектно за себе си. На този принцип работи и хипохондрията – мислиш, че си болен от триста неща, и започваш да изявяваш симптомите им почти веднага. И защо? Защо да не заслужаваш щастие? Защото си ужасен човек? Да не си останал с впечатлението, че никой не прави грешки, за които да съжалява след това? Това не означава, че трябва да се вкаменяваш и да очакваш ударите „на съдбата“ на всяка цена. Така единствено можеш благодарение на собствените си ирационални страхове да опропастиш всичко хубаво, което някога може да ти се случи.

„ЕМОЦИИТЕ МИ ПРОСТО СА ПРЕКАЛЕНО СИЛНИ“

Хроничното нещастие много често предполага приемането на ролята на “жертва“. Което само звучи зле, но понякога е доста удобно. Като жертва ти държиш хората около теб да се грижат да се чувстваш добре; всяка конфронтация те изкарва извън релси и отказваш да се справяш с нея; не е нужно да поемаш отговорност за собственото си настроение – винаги можеш да хвърлиш вината на нещо извън теб – приятел, партньор, колега, времето, политиците, държавата и т.н.; емоционалното изнудване ти е втора природа, надявайки се, че нещата ще се обърнат в твоя полза, ако пророниш една-две сълзи или потропаш малко с крак; ще повтаряш непрекъснато колко безчувствени са другите и как никой не се съобразява с никого (тук включваш тайничко и себе си) и че си прекалено уморен и изцеден от такъв тип живот.

Супер, чувствителен си. Добре дошъл сред нас, хората.

Всички водим странни монолози в главите си, всички се страхуваме, че ще се провалим като приятели, в любовта, пред родителите си, пред децата си, на работа или на всички фронтове, взети заедно, и всички искаме просто да заспиваме и да се будим с усмивка, но, уви – трудно е. Но се разделяме на две групи – тези, които се борят активно с всеки един от тези страхове, и тези, които се завиват презглава и искат някой да дойде да ги спаси. Ти избираш към кои да се причислиш и ще ти издам една тайна – само едните успяват да променят положението си драстично.

„МНОГО ХУБАВО НЕ Е НА ХУБАВО“

Свикнал си с всичко, което не е наред в живота ти, колкото и да не ти се вярва. Психолозите наблюдават това състояние от десетилетия и го наричат seflsabotage. И това е точно това, което правиш. Саботираш собствените си шансове да бъдеш щастлив. Имаш нова връзка и всичко е прекрасно? Не, не, нещо ще се обърка. Нещо не е наред, не може всичко да е толкова хубаво, животът просто не е такъв. Нагласата „Аз съм реалист и знам, че животът е скапан“, заедно с „Хората са лоши, доверявам се само на себе си“ само добавят към онова константно чувство, че нещо винаги ще бъде против теб и щастието ти.

И си прав – това си ти.

И дори да се оплакваш и да мрънкаш за хилядите неща, които не са наред, ти някак си свикнал да го правиш. И в момента, в който нещо се промени, ти започваш да се побъркваш. Точно като първия ден извън големия град, в който лежиш на слънце, птички пеят около теб и ти просто не можеш да се отпуснеш. Как се очаква от теб да релаксираш, мозъка ти още праща мейли и смята оставащите дни от отпуската. Тъжно е, но е факт. Организмът ни е устроен така, че да привиква бързо, но ако рутината продължи с години, включвайки провал след провал, ние започваме да вярваме, че това е всичко, което животът може да ни предостави и уж неволно, но всъщност доста самоцелно си оставаме в дупката, която сами сме си изкопали.

„ВСИЧКИТЕ МИ БИВШИ СА ОТРЕПКИ!“

По-лекичко с драмата, а? Надявам се да не смяташ наистина, че всичките ти бивши са най-долните същества, на които си имал/а нещастието да попаднеш. Може просто да си от хората, които гледат прекалено много сериали и романтични филми и с това са си изградили твърде нереалистични очаквания за това, какво представлява една нормална връзка. Да обсъждаш обстойно личния си живот с петнайсе  „много близки приятели“ също не е особено адекватно. Вместо да правиш това, се опитай да поговориш с човека, когото всъщност обсъждаш с всички тези хора, които е почти сигурно, че няма как да ти помогнат, защото виждат само едната, и то силно субективна и емоционална страна на монетата. Остави взаимоотношенията ти с някого да се развиват естествено и не очаквай, че накрая непременно ще завършат с нож в гърба. Твоят гръб. Такава нагласа със сигурност ще ти докара подобен развой на събитията. Когато се фокусираш върху всичко, което не е наред, никога няма да видиш и усетиш другата страна.

„ЗНАЕШ ЛИ КАКВО? ВЕЧЕ НЕ МИ ПУКА.“

Не, не. Не. Апатията ще унищожи всичко, което е останало от живота ти. С „непукането“ започваш бавно да отсъстваш и от собствения си живот. Спираш да се грижиш за себе си, занемаряваш външния си вид и здравословното си състояние, въргаляш се по цял ден в леглото или пък забиваш изцяло в ежедневната работа и забравяш, че тя не е животът ти, ядеш каквото намериш и когато се сетиш, но предимно пушиш и пиеш, единственото ти развлечение е секс (ако въобще има с кого) и видеоигри и най-интересното е, че силно вярваш, че това е супер. Че този тип живот е всичко, което някога си искал. Не всички искаме да станем господари на света (въпреки че момчетата от Tears for Fears ще поспорят по този въпрос), но все пак е хубаво да имаш малко по-високи цели от това да бъдеш couch-potato. Другата крайност пък е да останеш вечно недоволен, защото си си поставил недостижими цели и с това ще се разочароваш от себе си ден след ден, което ще доведе до въпросната апатия рано или късно.

Статистически по-щастливи са хората, които ти ще наречеш „дърти“ – тези, които са над 60-70-годишни. Ако си се плеснал по челото, ужасен от идеята, че чак тогава ще се почувстваш по-добре най-накрая, се замисли какво имат и на какво са се научили тези хора, което ти нямаш и още не знаеш.

Разбрали са, че за всичко има точен момент във времето.

Търпението, което се изгражда с годините, можеш да изградиш за един ден, ако просто спреш да се панираш за всичко, което трябва да се случи и не се случва. Да контролираш всяка ситуация е невъзможно и това е другото нещо, което са разбрали. Че нещата винаги могат да се обърнат на 180 градуса, независимо какво си градил, искал или заслужавал. Концепцията „без очаквания“ е най-добрата рецепта за щастие, ако успееш да го постигнеш, разбира се. Тривиално или не, да се наслаждаваш на всеки един момент е твоя задача и твоя отговорност. Да се наслаждаваш на хубавото, на лошото и на всичко, което наричаме the human experience, е избор и е изцяло в твои ръце. Ти си на ход!

А понякога щастието е… локва.