Гара за драма

Или защо няма по-добра психотерапия от българското БДЖ

  • 31.10.2018
  • от Димана Йорданова

Когато се озова на гарата с 20 кг сак, разбирам за какво ми трябва мъж.  През останалото време нямам представа. И ето срещу мен движение: дядо с дебел вълнен костюм мъкне няколко торби към ескалатора. Приближавам се, вземам две от тях и слизам запъхтяна, млада, уверена, 45- килограмова. Още не разбрал какво точно се е случило, каква е тази тиха и внезапна помощ, той кимва разсеяно, обхождайки с рентгенови очи другите две торби, там ли са, тук са, дядка, хайде, че бързал за Пловдив. Няма нужда да бъде спасяван. 

Час по-късно градусите са около 60. Не сме във филм на Алмодовар, а във влака за София. Някаква баба седи срещу мен и ме гледа в продължение на 15 минути, без да отмества поглед.

Сещате се за онези хора във Фейсбук, дето само следят, но никога не коментират? Е, това е тя.

След минути проговаря. Започва да мърмори как имала дископатия, а ние нагло сме отворили прозореца, вместо най-смирено да се задушим и гордо да умрем в масов мор, докато дископатията блажено я отпуска... И така още 15 минути. После се протяга и ме потупва нервно по коляното с кокалестите си, нетърпеливи пръсти и заръчва да направя същото движение към жената до мен. Tака с играта "предай нататък" да стигнем до затваряне на прозореца. Обръщам се и предавам съобщението за предстоящо поръчково задушаване, жената вдига рамене и казва пребледняло "все ми е тая". Става и затваря прозореца - тази ябълка на раздора между нас, хората с преебана нервна система, и бабата с дископатия (дума, която ми напомня за патологията на диското от 80-те).

Е ся ше изпукаме.

Напук на градусите характерът ми запазва нужната ниска температура, но отново опитвам да проведа разговор, преди да предприема действие. Нека отворим, а? Бабката свива тънки устета, отмята един непослушен, студено накъдрен кичур от несломимото си чело, поглежда ме и казва:

- Ха! Ам авгус ко ша прайш, сега ако тий топло, не ми са мисли авгус ко ша тий, авгус та питам, како ша прайш, как ша я караш, не мий ясно!

Замълчах си. Защото, ако трябва да съм честна, август наистина не знам ко ша прая.

Затова се изправям и отварям шибания прозорец докрай. Схванатата бабка ме поглежда с ужас - аз съм дископатия в човешки облик. Сори, бабче, за днес си изпълних нормата с добрините, сега искам да седна ето тук, да си чета и да дишам, разбираш ли?

Нямам нужда да бъда засмукана в този всеобщ жепейски вакуум.

Учудващо бабата замълча. Наметна се с някаква жилетка, извади филия хляб от чантата и лакомо започна да я дъвче. Влакът спря на гара Плевен, в купето влезе мъж, окашля се и заяви: "На билета ми пише вагон 1, място 66".

Ми, на моя пише същото.

Тогава кондукторът се намеси. Без да иска, този железопътен психотерапевт ми отговори на философския въпрос, който цял живот ме мъчи. Взе ми билета, обходи ме с рентгенови очи и каза:

- Вий ни сте за тука, госпожице. Ни ми причети, просто Ви казвам, че туй ни е Вашто място и ни сте за тука.

Прочети тази история за малките трудности в живота, които не са толкова страшни.