КЪДЕТО И ДА ОТИДЕШ, НАВСЯКЪДЕ ВЗИМАШ СЕБЕ СИ

Хегемония на пътешественика или робство на неудовлетворението

  • 22.06.2016
  • от Ивелина Иванова

Човек и добре да живее, иска да живее по-добре. Това му бил главният бъг на Хомо сапиенс, който му пречил да еволюира в най-висшето същество, а именно – щастливото.

Всичко започва с жаждата да си там, където не си, и да си такъв, какъвто не си. Стоиш и псуваш работната седмица, докато чакаш уикенда, и си нещастен по време на уикенда, защото чакаш работната седмица.

А в главата ти стои мисълта за самолетен билет като панацея за всичките ти душевни възпаления.

Един остров ти стига да се почувстваш по-добре, защото каръщината не може да плува, а свободата се предава по въздушно-капков път. Всичко точно, само че ситният текст гласи, че където и да отидеш, навсякъде взимаш... себе си.

Неведоми са пътищата номадски и при добро желание да избягаш от сивотата на настоящия си живот, с малко смелост и българското възклицание за попътен вятър (да, онова с майка му) се заформя план. Планът ти за бягство от незадоволеността, кофти дните и емоционалния застой. Вдъхновен си от живота на другите, който не знаеш как да живееш.

Имаш времето да въздишаш по чуждите фасади, но не намираш такова, за да лъснеш своята.

И ето те тук, седнал насред новото си демо ежедневие, малко по-доволен от общите части, инфраструктурата и гледката, но разочарован от неспособността си да се очароваш. Да се очароваш, ама по онзи начин, който те кара да хълцаш, чудейки се как да изразиш превъзбудата.

Да си толкова идиотски щастлив, че да изглеждаш нелепо. В живота е така – понякога ендорфиновото кранче е затегнато и се налага да бедстваме, преживявайки само с онова, което ни е останало отвътре.

Затова търся начин да затварям щастие в консерви и любов в буркани. Да си имам за зимата, когато слънцето мами с присъствието си, и за да е топло, е нужно още нещо. Да ме прегръщат стари прегръдки и да ме усмихват отдавна изречени шеги. И това е колкото тъжно, толкова и животоспасяващо.

Просто нещо трябва да ти напомня всичко, което те очарова, понеже закърнялото светоусещане е за цял живот.

Защото най-важно е да не забравяш вкуса на сладкото мълчание, докато говориш празни приказки. И да помниш как се гушка, освен как се прегръща за довиждане. И да умееш да целуваш със свян и свито сърце, освен с език.  И както се пее в една песен – щом си спомняш, помниш ли – помни!

Накрая се оказва, че си сбъркал пътуването по света с пътуването към себе си. И не че е излишно, но посоките са важни. Ако не съвпадат, само навърташ излишни километри, отдалечавайки се от чувството да си у дома. Усещаш ли, че си на правилното място в правилното време – намерил си своя рай. А казват, че рай се строи лесно, само трябвало да започнеш на чисто...

НЕ МИ ЛИПСВАШ ТИ!