ЛЮБОВТА КАРА ТАРАТАЙКА

На нея не й пука на колко години е, нито как е облечена

  • 10.06.2016
  • от Кристина Христова

Пътуваме през Родопите. Острите завои не успяват да прережат любопитния ми поглед. Попивам всяка гледка. Избелял асфалт, къдрави планински склонове, граничарска вишка. Живописни селца, табели на гръцки и рижа крайпътна котка, която сякаш ни се присмива. Сигурно отдавна не е виждала такива като нас. Туристи.

Зад завоя изскача голямо раздрънкано ATV. Чудя се как се движи, толкова е старо. Пилотира го дядо с хлапашки присвити очи и снежнобели мустаци. Има някакво неуловимо достойнство в начина, по който държи обточения с найлони волан.

Зад него седи баба. Гледа дядото с някаква нежност в погледа. Прегърнала го е здраво с ръка през кръста и е пуснала краката си от едната страна. Напълно е спокойна, все едно да се вози на ATVе ежедневие за нея.

Лицето й е смачкано като ябълка, която дълго е стояла под лъчите на слънцето. Усмихва ни се. Излъчва топлота и сила, сякаш е събрала цялата природа в себе си. И двамата изглеждат щастливи заедно, яхнали нетипичното возило. Струва ми се, че сънувам. Сигурно съм задрямала още на бензиностанцията край с. Черноочене. Няма как, приятелят ми също ги е забелязал. Разтърквам очи и се обръщам след тях.

Там са си, просто се смаляват в далечината. Отзад, на гърба на ATV-то се веят няколко реда нанизан тютюн, раздърпана пола на цветчета и среброкоса плитка.

Отново разтривам очи. Необичайна двойка. Като две палави непораснали деца, покоряващи стихиите на пътя. Лишени от суетата на младите и незнайно как непознали страха и предпазливостта на старите. Мисля си, че ако животът е безкрайно пътуване, искам да го изживея точно като тези двамата. Искам и любовта ми да бъде такава. Като игра, независима от изминалото време. После забравям…

Скоро се връщаме в големия град. Нощните светлини са окъпали главната. Шарени и спретнати млади хора са плъзнали по баровете. На една от масите силно гримирана красавица оглежда провокативно преминаващите мъже, докато приятелят й не спира да говори нервно по телефона. Опитва се да изглежда едновременно привлекателна и недостъпна. Присвива очи, но с презрение.

В съседство сериозен младеж гледа укорително в чинията на момичето до него. „Нали беше на диета? И какви са тия дънкови панталонки”, изстрелва набързо. Покрай бара плавно минава лъскава кола. Жената на шофьора повдига вежди, докато разглежда отражението си в страничното огледало. „Внимавай как караш!”, просъсква тя на мъжа си и го пита с досада кога ще си вземат новата Инсигния от Германия.

Изглеждат нещастни и празни, сякаш имат всичко, но не могат да обичат. Започвам да се обезсърчавам. В сърцето на града не виждам дори и капчица любов. Подминаваме ги. Стигаме до сергия с ябълки. Усмихвам се. Сега се сетих как изглежда истинската любов.

НО.... САМО НЕ МИ ГОВОРИ ЗА ЛЮБОВ