Нещата от живота

Най-много се измъчват от въпроса за смисъла на живота онези, които в стремежа си към щастие постигат най-малко от него.

С тази литературна награда се отличават новоизгрели автори, чийто талант не подлежи на съмнение. Е, винаги има място за някое НО, но на вкус, цвят и проза приятели няма. Подбрала съм ви няколко книги, които имат издания у нас – лично аз ги изчетох с удоволствие. Съвсем естествено започвам списъка с български писател;-)

Милен Русков получи наградата за самобитния си роман „Възвишение” през 2014-а, но у нас изгря много по-рано с „Джобна енциклопедия на мистериите” и „Захвърлен в природата”, носители съответно на наградата „Южна пролет” (за дебют) и ВИК за роман на годината. „Възвишение” се извисява с поразителната стилизация на възрожденския език, очевидно основана на прецизни проучвания, допълнени с бликаща фантазия и сочен хумор.

Двама полуреволюционери-полуразбойници, приятели на Димитър Общи, участват в Арабаконашкия обир, което дава тон на разни „конспиративни, експедитивни и революционно-разбойнишки дейности”. Сюжетът беше адаптиран за театрална сцена и заживя втори живот в Пловдивския драматичен театър, а виновници за тази чудна метаморфоза са Александър Секулов и Иван Добчев. На мен все пак любим си ми остава вторият роман на Русков – „Захвърлен в природата”, сигурно защото истините на д-р Монардес нямат давност:

Първо: Няма Бог. Жалко, но е така. 

Второ: Хората са глупави. 

Трето: Парите управляват света. 

Македонската писателка Лидия Димковска спечели наградата през 2013 г. с покъртителния „Резервен живот”. Сребра и Злата са сиамски близначки със слепени глави и мечтаят за нормален живот. За съжаление след хирургическата интервенция драмата на живота им прелива в трагедия. През тази дълбоко лична и интимна история отеква голямата тема за равносметката след политическото разделяне на бившата югославска федерация. Няма раздяла без жертви, предупреждава писателката.

Резервен живот няма, но винаги има за кого да живеем.

Миналата година Лидия лично представи книгата си у нас и ме спечели със своята неподправеност и вродена скромност. Същото се отнася за нейния колега, греховно талантливия Гоце Смилевски, който стана фокус на внимание още с романа „Разговори със Спиноза”. После се сдоби с европейското отличие за „Сестрата на Зигмунд Фройд”, а съвсем скоро на български излезе най-новата му книга – „Завръщането на думите”.

Не знам дали думите някога са го предавали, но е факт, че книгите му са новаторски, съчетават постмодерна структура с барокова атмосфера, същевременно са четивни и палят апетита за знание. Чрез живота на Адолфина, сестрата на Фройд, Смилевски сякаш иска да подскаже, че колкото и самотни и отхвърлени от съдбата да се чувстваме, всеки от нас изгражда собствено, оригинално тълкуване на живота, независимо дали има кой да го чуе. И така се спасява.

Най-много се измъчват от въпроса за смисъла на живота онези, които в стремежа си към щастие постигат най-малко от него.

Когато младият Пиер Мейлак спечели Европейската награда за литература с „Когато изпратим деня”, мнозина читатели научиха къде е Малта. И дори попрочетоха нещичко за нея. Десетте разказа от този сборник, като всяка уважаваща себе си колекция от средновековни истории, си имат пролог и епилог. Някои от героите неминуемо ще ви пренесат в „Декамерон” на Бокачо. Напрежението между страниците произтича от сблъсъка на минало и настояще. Тъкмо този сблъсък ни кара да осъзнаем, че в различните части на света животът има различен ритъм… Това е книга за разказването на истории – не просто като форма на удоволствие, споделено между писателя и читателя, между разказвача и слушателя. А като своеобразен подарък, който носи послание за любов и очаква да бъде оценен по достойнство.

В списъка на любимите ми книги с награда за литература на ЕС е и „Продавачът на сладолед” на финландката Катри Липсон. Една от онези истории, за които обичаме да казваме, че са по-истински и по-живи от живота. В края на 60-те години на ХХ век Ян, синът на Естер, е студент в Прага. Разтърсен от самозапалването на съименника си Ян Палах, той бяга в Швеция, където се запознава с екстравагантната Шещин. Двайсет години по-късно дъщеря им Гунила посещава родния град на баща си в Чехия в опит да се помири с миналото. Някъде зад цялата семейна сага дебне един режисьор, който дърпа конците, снимайки филм без сценарий. Актьорите учат ролите си в движение, а развръзката е шифрована в бъдещето – все така хлъзгаво и неумолимо.

Сърце не ми дава да пропусна и „Любовно писмо, написано с клинопис”. С него Томаш Змешкал ни връща във втората половина на ХХ век. Насилствената намеса на властта в интимния човешки свят е непоносима, но изглежда неизбежна. По-страшното, е че тази намеса причинява травми. Морални травми. Води до разминавания, чувство за вина, търсене на прошка и изкупление. Този роман е семейна драма във вид на мозайка. Един колкото исторически, толкова чувствен текст, който нищи морални проблеми, уповавайки се на митове и фантастика. Докато четете, кой знае защо ще се сещате за Милан Кундера.

За десерт директно ви каня на събитие. Елате на 27 април в „Перото” – ще се срещнете с младия полски писател Пьотр Пажински, автор на „Пансионът”. За него той спечели Европейската награда за литература през 2012 година. Романът е дивно платно от спомени и фрагменти, напоени с меланхолия и философски прозрения.

Остроумните еврейски анекдоти и притчи създават уникална атмосфера, в която се случва диалогът на минало и настояще. „Пансионът” е пример за важна книга, която се поглъща с лекота, въпреки че третира болезнена тема. А иначе в добро и зло книги за Холокоста сме длъжни да четем.

ОТ ДВЕСТА ГОДИНИ НАСАМ УЧЕНИТЕ СЕ ОПИТВАТ ДА РАЗГАДАЯТ САМОЛИЧНОСТТА НА МОЖЕ БИ НАЙ-ГОЛЕМИЯ ПИСАТЕЛ НА ВСИЧКИ ВРЕМЕНА… ВИЖ КОЙ ТУК!