СОФИЙСКИТЕ КЛОШАРИ

Срещаме те с Шон Пен и Санчо, двама клошари, които имат толкова да ти разкажат...

  • 26.05.2014
  • от Никола Цанов
  • снимки: Константин Антонов

Не вярвам, че когато минаваш по “Раковски”, сядаш на “Кристал” или се разхождаш пред “Народния”, обръщаш кой знае какво внимание на архитектурните и исторически паметници. Те просто си стоят там, без да ти пречат. И без да те впечатляват, най-малкото защото отдавна знаеш историята на повечето. Има обаче едни други паметници, пред които винаги се спираш. Те контрастират на всичко и все пак се вписват идеално. Будят съжаление, смях, размисъл или всичко наведнъж. Будят и страх, но нали Юго е написал, че неблагонадеждният вид се състои в нещо, което всеки разбира, но никой не може да определи. И тях никой не може да определи. Затова  не можеш да ги игнорираш или да си безразличен.

Не всеки от тях, разбира се.

Но има десетина легенди, които винаги са там и против всички закони на природата все още са живи. Не са точно клошари, не са и просто пияници, скитници или луди.

Не събират бутилки и кашони, не просят, не са на работа. Всъщност никой не знае какви са, дори самите те. Затова не е готино да се държиш с тях, все едно вече знаеш историята им. Не я знаеш. Защото освен всичко или по-скоро преди всичко клошарството е избор. А и често те имат да  разкажат повече от теб.

ШОН ПЕН


Има няколко “киноклошари”. Но Шон Пен е над всички тях. Дори самият Шон Пен не прилича толкова на себе си. Митко обаче не се главозамайва от външния си вид. Говорът му е леко налудничав и лесно можеш да решиш, че не знае за какво става въпрос. Например попитай го дали мисли, че прилича на холивудски актьор. Той скромно ще отрече. Казваш му за Шон Пен с ясното съзнание, че няма как да го е чувал. Митко обаче няма да се съгласи – Шон Пен е 60-и набор, а той е 74-и – няма как да си приличат. А на тебе ти става тъпо, че той знае кога е роден Шон Пен, а ти не. Но той може да ти даде още доста поводи да ти стане мъчно за теб.

Шон Пен не е скитник. Прекарва времето си пред Народния театър, там му е любимо. Не харесва другите градинки, бездомниците и клошарите.

Познава Санчо, Джако, Пешо и останалите, но не обича да контактува с тях – нямало какво да си кажат. Може би и затова живее сам, в изоставена къща на “Гургулят”.

Шон Пен не пие каква да е бира. Предпочита две определени марки. Е, харесва и червено вино, но не се напива. Просто не обича да е пиян. Признава, че пие, но по малко. Когато усети, че  алкохолът започва да го хваща – спира. Ставало му лошо, а кой иска да му е лошо? Цигари пуши също само удоволствие – не се определя като пушач.



Няма нищо против да го снимаш и никога няма да ти поиска цигара, стотинки или бира в замяна. Усещаш, че е под достойнството му. Позира професионално, макар и леко напрегнат, и чака напътствия за сесията. И не спира да излъчва онова тихо благородство, което те кара да се чувстваш нескопосан. И нямаш куража да го попиташ защо живее този живот. И се питаш дали пък вече Шон Пен не ти прилича на Митко. И си сигурен само в едно – че при него всичко е въпрос на избор.

САНЧО


Санчес, Александър, Сашо... понякога дори твърди, че всъщност е “Самчо”, защото винаги е сам. Освен това винаги е пред НАТФИЗ, а образът му е доста по-разпознаваем от този на Кръстьо Сарафов.

Нарича всички, включително себе си, “Санчо”. Пие наливна ракия за 4 лв./литър и крещи “Аре ма!”.

Крещи го без цел, без лудост, по-скоро за да види как ще реагираш, а след това те поглежда лукаво, все едно вече си му ясен. А и най-вероятно си. Ако се заговориш с него, ще те попита “Санчо, гладен ли си, жаден ли?” и ще ти предложи храна, пари или от ракията.

Мечтата му е да нареди една дълга маса по “Стефан Караджа” и да покани на нея “всички”.

Понякога е пиян, залита, едва говори и ако извадиш телефон, предлага да му снимаш... Но друг път стои на слънце с големите си слушалки, гледа към небето и плаче. Самчо. Плаче “заради музиката, Санчо, заради музиката”. Ти кога за последно плака заради музиката?

Санчес има и семейство. Или поне е имал. Трима братя и една сестра. Единият брат е починал от цироза, другият има семейство и работа. Третият брат е Джако, за когото също има какво да се разкаже. За него Санчо казва, че е като Левски – днес го има, утре го няма. Сестра им е убита от скинари. А, веднъж Санчо я е хванал да прави любов с брат им. Но това си е към историята на Джако...


Санчо е имал и зет, но се скарали и зетят счупил бутилка гроздова право в лицето му. Санчо го проклел. След няколко месеца,  докато карал колело, зет му заспал и през него минал влак. Как, къде, как? Подобни въпроси само развалят историята...

А ако искаш да чуеш историята на самия Санчо, попитай го, той ще ти я разкаже. Ще започне с “имало едно време през 1994 г.” и ще продължи, ако не го прекъснеш –  мрази да го прекъсват. Ще ти разкаже как живеел на “Дондуков”, в наследствения апартамент. Работел  като просяк . “Ти знаеш ли, Санчо, какво е просяк? Обличаш се всеки ден със скъсани дрехи, защото иначе не ти дават нищо, и сядаш някъде. Правиш се на луд, дишаш лепило и просиш.” Печелел добре. Хората му давали пари, заговаряли го.

Веднъж дори едно момиче го доближило с книга в ръка и го попитало дали вярва в Бог. След това му дала книгата. Вътре Александър намерил 100 лв. (от тогавашните) и телефонния й номер. Влюбили се.

Момичето са казвало Мария, било девствено и... сектантка. След време той се отдръпнал от нея, след това се върнал, тя се отдръпнала. Случили се още куп други неща, а Александър започнал да става Санчес. До последния ден от живота на Александър, през 1997 г., когато я срещнал на “Ст. Караджа” и “Раковски”. Тя била с новия си мъж. А Санчо просто си останал там. За цял живот. Или поне до днес.

Такива са историите на Санчо – брутални. Обръщат всичко в теб, става ти жал – за теб, не за него. Можеш да се успокоиш само като си кажеш, че са пиянски измислици. Но ще трябва да поспориш с  белега от бутилката гроздова ракия на бузата му. Или с татуировката на ръката.

Виж и едно видео, което показва колко зависи човешката солидарност от "чистите дрехи".