Елена Колева в изкуството да пишеш

Дневник на една Игра на солта

  • 16.04.2021
  • от Десислава Павлова

Първият ден на април завършваше бавно, за разлика от бълбукащия пред мен джин с тоник, когато Елена Колева ми каза, че пише книга. Ококорих очи от вълнение и с горчивината на питието преглътнах странното пророческо усещане, че говоря с някого, който ще бъде велик писател. Може би беше от джина или от бляскавите стрели на залязващото под Моста на влюбените слънце, но бях толкова впечатлена – пред мен се раждаше мечта. Елена разлистваше страниците на идеята си и сгъваше прилежно моментите, за които не беше сигурна как ще пресъздаде на хартия, разпитваше за любимите ми писатели и каква е причината да съм влюбена в книгите им. И двете бяхме (и още сме) редактори на Go Guide, а въображението на Елена вече изпълваше страниците на списанието с магически сравнения дори когато разказваше за на пръв поглед толкова обикновени неща като капучиното. Сега е сутрин след две години. Скоро „Играта на солта“ ще бъде представена официално. 474 страници, излезли изпод пръстите на едно момиче с гигантско въображение, чакат да бъдат прочетени. Героите са готови, сцените са подредени, всеки чака реда си за излизане пред публика.

Елате да ги гледате, на литературния подиум дебютира мечтател. Как хубаво само се римува с писател!

"Играта на солта" можеш да поръчаш онлайн тук.

Спомняш ли си да си искала да станеш писател, когато беше дете?

Помня, че много обичах да слушам страшните приказки, които дядо ми разказваше. Като онази за скитника, приютил се в една тъмна колиба в едно тъмно село и си направил качамак, а една черна ръка се появила и поискала от гозбата: „Дай маааак!“. Тези приказки бяха нещо като флашбек, но с обратен знак – те отключиха нещо бъдещо в мен, свързаха ме с мистичния свят на историите. По-късно се появи лекотата, с която пишех есетата в училище, а най-осезаемо усетих желанието за писане след като гледах филма „Баскетболни дневници“ с Ди Каприо. Там той е наркоман, който се шляе със сгъната на две тетрадка в задния джоб и описва моментите на делириум. Веднага след филма си направих същата тетрадка. Слава богу, наркотиците ги пропуснах. (Смее се.) И така се започна…

Жак Превер има стихотворение, в което казва „как да нарисуваш птица“. Би ли могла да ни кажеш как се пише книга?
То е като да се влюбиш. Знаеш, че по пътя ще има и болка, и висене до късно в изясняване на нещата, и пот, и сълзи, и пострадали пеперуди, но продължаваш. А и много зависи от книгата. Ако искаш да направиш нещо ала Кари Брадшоу, не е трудно. Текстът ще се базира на реален опит и емоции, ще е от първа гледна точка и с линеен сюжет. Ако обаче тръгнеш да пишеш измислена история с повече герои и места, на които никога не си ходил, с втора сюжетна линия, подкрепяща темата на романа – тогава вече става тегаво.

Сюжетът става многопластов и трябва да внимаваш на различни нива –

от това да измислиш бекстори за всеки герой, през това да влизаш и излизаш от главите им, създавайки различни „гласове“, до това да преплетеш историите им логически, внимавайки колко точно издаваш по пътя, кога го правиш и дали не подценяваш или надценяваш читателя. Истината е, че това е цяла наука. Школа, която не е добре развита в България поради липса на т.нар. developmental editors, които дори не знам как точно се превеждат на български. Аз обаче съм щастливка с редактор като Любен Дилов-син, който има невероятен и рядко срещан усет за ритъм и наратив.

„Играта на солта“ е дебютният ти роман, кои са другите „първи“ неща от живота ти, които са също толкова важни или вълнуващи за теб?

Любовта – тя винаги е дебют.

Също и първата ми статия – за един суинг клуб в полите на Витоша. Първият Боен клуб, който организирах, вдъхновена от едноименния филм на Финчър в едно изоставено читалище на ул. „Парчевич“. Пускането на протестни флайери от последния етаж на 32 СОУ. Скачането с бънджи на Клисура. Посещението ми на Сливенския затвор по повод един репортаж за сп. AMICA. Плаването по Канале Гранде със семейството ми, както и всички първи неща, които тепърва предстоят с хората, които обичам!

Какъв вкус има най-скъпият ти спомен?
На пухеното палто на майка ми, докато ме прибира от детската градина. На напечен от слънцето джам. На белината по училищните плочки. На трева, смачкана върху ожулени колене. На нагретия асфалт на селските улици през летните ваканции. На парфюма на моето момче и на босилек, когато си правим салата.

В романа ти героите отключват скрити за човечеството дарби. Ако ти самата участваше в ЛАРП-а, каква дарба смяташ, че щеше да отключиш?
Да, историята е разгърната под формата на ролева игра, или ларп (от английското Live Action Role Playing), макар в тази игра да няма почти никакви правила. Единственото правило, което героите следват, е да допринасят с вдъхновение и идеи за просперитета на предградието, което обитават.

И, разбира се, да работят върху дарбата си да дават плът на психическия свят, да влизат физически в своите спомени.

Ако аз бях част от този ларп, едва ли щях да се справя така добре, както героите, защото нямам биполярно разстройство, а в рамките на сюжета именно то е катализаторът на идеи. Все пак, ако можех да избирам, бих искала да владея изкуството да надвивам егото си.

474 страници по-късно вживя ли се в историите на героите си, или успя да ги запазиш в границите на въображението си?
Разбираш, че си влязъл в главата на даден герой, когато започнеш спонтанно да чуваш гласа му – дори в моментите, когато не пишеш и не мислиш за историята. За щастие това се случи при мен бързо – всеки от тримата главни герои придоби собствено звучене в главата ми, а надявам се – и на листа. И все пак, необходимостта от контрол никога не ти позволява да се вживееш в историята така, както когато я четеш.

Ако си представиш, че си на дъното на басейн, но мястото ти харесва и там си в пълен покой, какво би могло да те уплаши?

Мисълта, че някой се притеснява за мен и си мисли, че може и да не съм в чак толкова пълен покой.

(Смее се.)Също и самотата – за мен състоянието на мир, щастие и покой трябва да е споделено.

Какво ще направиш, ако наблизо има давещ се човек?
Определено няма да чакам да му поникнат хриле! Ако наоколо няма дежурни ангели хранители, ще направя всичко възможно да го изведа на сушата и да възстановя дихателната му способност. Освен ако не е Злодеят в историята…

„Играта на солта“ се плъзга между утопия и антиутопия, но колко често антиутопиите са проекции на реалността?
Твърде често! Още преди да бях започнала същинската работа по романа, отидох в кабинета на моята преподавателка от факултета по журналистика Мария Нейкова, която е доктор по политология. Беше горещо лято, а аз се потях не заради жегата, а заради въпроса, който се канех да ѝ задам. Въртях, суках и накрая реших да карам направо. Попитах я дали идеята ми не е абсурдна – държава като Турция да отстъпи окупирана от самата себе си земя за експеримент с млади и талантливи хора с биполярно разстройство… Очаквах, че ще се изсмее, че ще ме разубеди. Но тя само ме погледна изпод очилата си и каза „А защо пък не?“.

Много големи писатели имат определени ритуали, които спазват преди или по време на писане. Ти придоби ли такъв, докато пишеше „Играта на солта“?
Рутината и това да имаш график определено помага в процеса. За определен ритуал не се сещам. Помня, че пишех по пижама, за да пестя време от преобличане. Слушах филмова музика, а вечер, след 8 часа писане или минимум 2000 думи на ден, излизах и се разхождах около квартала, за да се заземя. Иначе по време на редактирането обичах да ходя в близкия СПА център, където лягах на шезлонг с лаптопа край закрития басейн и работех на шума на водата.

Има ли нещо, което остана недоизказано в тези страници?
Да – отговорът на големия въпрос:

колко и кое от всичко това всъщност е самата истина.

Тук говорим с Весо Овчаров, който лети в облаците

Пусни се в Tik Tok с нас.

Абонирай се за YouTube канала ни и виж града отблизо и далеч.