Жена за вдъхновение: Венета Нейнска

Този месец го посвещаваме на смислените родни присъствия с нежни имена

  • 08.03.2020
  • от Плами Максимова
  • снимки: Иван Коловос

Днес, освен че жените празнуват, жените трябва да бъдат и празнувани. Има такива сред тях, които оставят ярка следа след себе си, които носят необяснимо очарование и с много много труд са постигнали успехи, най-малкото заслужаващи нашите редове. Ще си говорим с една от тях.

В погледа на Венета Нейнска се срещат рационалното и емоционалното. И някъде там, в горещата точка по средата, тя прави това, което обича, материализирайки музиката, по-голяма от живота, по-вечна от времето и по-въздействаща от любовта, в красиви зали, на възглавници или без и в душите на хората.

Иначе самата Венета няма нужда от епитети за таланта си, но все пак няма как да не споменем, че тя е един от възпитаниците на световноизвестния пианист Джон Пери в Южнокалифорнийския университет. Пълна стипендия и възможността да учи с Джоан Хавил я отвеждат по-късно в Лондон и Училището за музика и театър „Гилдхол”, където, освен че завършва магистратура, тя участва в майсторски класове на Имоджен Купър, Алексей Наседкин, Джером Лоуентал и Доминик Мерле, които изиграват важна роля в развитието й като музикант.

С днешна дата обаче Венета е на родна земя и буквално прави чудеса от храброст само защото истински вярва в силата и важността на класическата музика. Тя е създател на "Модо" – организация, която провежда и подкрепя събития, основно концентрирани върху класическата музика; "Концерти на възглавници" и цикъл за камерна музика МОТИВ. Днес си говорим за всичко това и отвъд него...

Постигнала си успех като музикант, но и като музикален предприемач. Има ли нещо в живота ти, някаква философия, на която би могла да припишеш своите успехи?

Категорично да - правя всичко по най-добрия начин, за който мога да се сетя, с всички средства. Случвало се е да губя определени битки поради прекомерното влагане на ресурс и старание всички детайли да са изпипани на най-високо ниво, но смятам, че в дългосрочен план това е единствената възможна стратегия. Отделно от това се старая да се вслушвам в хората, които ме заобикалят, а всичките ни проекти са фокусирани върху максимално удовлетворяващото преживяване за нашата публика.

Когато се върна да живееш в България след Ел Ей и Лондон, имаше ли вече план, по който искаше да се развиеш?

Бях убедена, че се връщам за малко, и нямах никакво намерение, нито пък опит да развивам собствени проекти. Към онзи момент имах редица дати за концерти във Великобритания, както и предложение за така наречения fellowship към Училището за музика и театър „Гилдол“, което е изключително престижно име. Избрах да се прибера в България, за да може синът ми да има най-хубавото детство - сред грижите и любовта на семейството.

Как започна всичко? Откъде се роди идеята за „Модо“?

След пет години невероятно интензивен живот в Лос Анджелис и Лондон бях привикнала към наситено ежедневие с множество ангажименти. Така, след като се роди синът ми Марко, издържах точно два месеца без работа и след това започнах да взимам ученици по пиано вкъщи. Те обаче се оказаха твърде много и стана неудобно да ги взимам у дома, затова реших да потърся студио, където да преподавам. Веднага попаднах на идеалното място - красива галерия с едно голямо и едно по-малко помещение, гледка към вътрешна градина и витрина, пред която разположихме бял роял. Беше твърде голяма за лично студио за уроци, затова поканих колеги, които да преподават на други инструменти. Много бързо се развихме, специализирайки с възрастни начинаещи ученици, които бяха жадни да се самоусъвършенстват в една изцяло нова посока, и задоволихме нуждата от такъв тип уроци, защото към този момент те почти не се предлагаха в България. Към уроците съвсем естествено се появиха и редица концерти, лекции, изложби, семинари и така започна да се разгръща цялостната дейност на „Модо“, която продължава вече десет години.

А кога се родиха „Концертите на възглавници“?

Скоро след раждането на „Модо“. Като музикант с малко дете бях изумена да установя, че нямам нито една възможност да слушам камерна музика с детето си. Смятах, че всички мои колеги с деца изпитват същата необходимост като мен, и вярвах, че изобщо няма да е сложно да направим концерти, които да обслужват единствено нуждите на нашата общност. Бях изумена да установя, че всъщност нашите концерти не се посещават от музиканти, а от хора, които нямат нищо общо с музиката, нито пък с изкуството. Това бяха родители, които проявяваха любопитство към сериозната музика, но до този момент не бяха имали възможност да я открият сами и използваха възможността да го направят чрез децата си.

Без никакъв свян твърдя, че посетителите на „Концерти на възглавници“ са каймакът и бъдещето на нашето общество

- това са изключително интелигентни, знаещи, културни, възпитани и далновидни родители с малки деца, които се грижат ежедневно както за своето собствено личностно развитие, така и за качественото и широкообхватно образование на децата си. Именно заради тях вече десет години „Концерти на възглавници“ са най-престижният семеен концертен цикъл.

Какъв беше мотивът да създадеш MOTIF концертите?

Концерти „Мотив“ са естествено продължение на „Концерти на възглавници“. Децата пораснаха, стана им некомфортно да са сред най-малките и научиха толкова много за музиката, че любопитството им трябваше да бъде задоволено със следващото ниво в нашето изкуство - „истинските“ концерти. „Мотив“ имат и друга функция - това е единственият камерен цикъл концерти в България, което е едновременно безкрайно тъжно, но и огромна отговорност. В развитите страни камерните цикли са неизброимо множество, а ние трябва да се опитаме да покрием максимално широк спектър от това най-близко до човека, задълбочено и емоционално обагрено изкуство, и то само в шест-седем концерта на сезон. Каним млади, общителни, качествени и артистични таланти от цял свят, с което се стремим да доставим духовно удоволствие на публиката си. В този сезон ни остават три концерта - Мотив: Елегия на 11 април, Мотив: Арфата на Оливър на 16 май и Мотив: La Belle Époque през юни.  Априлският концерт включва прочувственото Елегично трио №2 от Рахманинов, в което ще си партнирам на сцената с цигуларя от Лондон Емил Чакалов и виолончелиста Стефан Хаджиев, който вече е базиран в Париж. За майския концерт очакваме британския арфист Оливър Уас с неговия камерен ансамбъл от изявени европейски музиканти, а сезонът завършва с триумф на парижкия Бел Епок с емблематични произведения от Равел, Дебюси, Сен-Санс и други прочути френски композитори.

Ти преди всичко разчиташ на чистото удоволствие от правенето на музика, а след това на всичко останало, как успяваш обаче да материализираш проектите си?

Винаги съм имала огромния късмет да работя точно това, което желая и обичам.

Процесът от „измечтаване“ до осъществяване на дадена идея е толкова плавен и естествен, че трудно мога да сложа границата на реализиране.

Например винаги съм се чувствала свързана с музиката на Шуберт и съм знаела, че рано или късно ще направя интеграл с клавирните му сонати. Предложих идеята си на ръководството на Гьоте институт и те веднага ме подкрепиха за двугодишен цикъл от пет концерта, в които да изпълня така обичната ми музика от австрийския композитор. Мисля, че неусетно успявам да предам страстта и вдъхновението си на околните, така че те да ме подкрепят в усилията ми за създаване на красота, качествено изкуство, смисъл и съдържание в обществото, средата и живота ни. Всичко, което правя, е само и единствено с тази цел.

Успяваш ли да възвърнеш инвестициите си от бизнес гледна точка?

Имала съм грандиозни бизнес провали, но и добри постижения. Всичко е процес със съответните върхове и спадове, но въпреки че много хора виждат в мен качества като бизнес нюх и мениджърски умения, аз никога не съм мислела за себе си като за нещо друго освен като музикант и човек на изкуството.

Има ли други родни формати, които са ти интересни и към които гледаш в бъдеще?

Всички дългосрочни творчески планове са ми интересни. Събитийното не ме вълнува.

Жалко е, че публика все още привличат най-гръмогласните, а не най-качествените хора, защото животът не е екстремен, той е бавно разгръщаща се история.

Изкуството е пряко обвързано с живота и затова се развива бавно. Голямо изкуство се прави след 40 - 50-годишна възраст, но само след десетилетия внимателно извървени стъпки и множество възможности за риск.

Моята преподавателка от Лондон Джоан Хавил ни забраняваше да свирим след 20 часа, защото казваше, че е невъзможно да станем артисти, ако не познаваме живота.

Затова и ценя най-много музиканти, които са постоянни в погледа си към бъдещето, градят репертоар и се развиват целенасочено в годините. Те никак не са малко и вероятно не мога да изброя всички, но правят впечатление Кварто квартет, КласикАрт, Артес трио, квартетите Фрош и София, от по-големите състави - Софийски солисти, Нов симфоничен оркестър, а в последните години и Софийска филхармония. Мисля, че е много важно да комуникираме активно с публиката си и да привлечем личности, които следят и подкрепят конкретни артисти с постоянство и вяра. Представяте ли си какво ще стане с родната ни културна сцена само за няколко години, ако всеки интелигентен човек подкрепя по един артист дори само с присъствието си на неговите изяви, но и с малки жестове като това да закачиш плакат за концерт в офиса си, да поканиш приятели и колеги на театър, да купуваш струните на един ученик по цигулка в музикалното училище, да осигуриш материалите на гимназист от Художествената академия за дипломния му проект или да преотстъпиш офиса си във вечерните часове за репетиции на талантливи танцьори? Възможните начини да се ангажираме със собствената ни култура са безмерно много, в повечето случаи дори не става въпрос за пари, а за лична ангажираност, която не зависи нито от министри, нито от депутати, нито от държавна политика, а само и единствено от нас самите като самоуважаващи се мислещи индивиди.

Ти си пътувала много, живяла си на различни места, разкажи ни интересни неща, свързани с класическата музика, на които си се натъквала през годините?

Грижата за артиста винаги прави огромно впечатление където и да отида. Хората разбират, че внимателното отношение към изпълнителите е предпоставка към все по-качествени прояви на таланта им. Тази инвестиция на време и ангажираност не само гарантира устойчивото артистично развитие, но и обогатява публиката неимоверно много.

В изкуството няма харесване и нехаресване, а възможност да разбереш артиста, да почувстваш неговите мисли, идеи, чувства и намерения - именно тогава идва най-голямото удовлетворение от съприкосновението с него.

Помня как бременна в осмия месец отидох на сериозен конкурс в Чехия - сама с големия куфар, с два полета, три влака и ме чакаха три тура в поредни дни без почивка. Въпреки натоварването спечелих първа награда, но не я считах за нещо особено, защото смятах, че на галаконцерта с оркестър няма да има жива душа, тъй като конкурсът се провеждаше в отдалечен от цивилизацията замък, в който някога е гостувал Бетовен, но днес местните жители се брояха на пръсти. Представете си шока ми, когато на сцената не само се появи като че от нищото истински симфоничен оркестър, но и стотици елегантно облечени хора, дошли да чуят победителите в това важно за техния район културно събитие! Подобни примери се откриват в изобилие сред спомените на всеки пътуващ музикант и дори случаи, в които организатор е поръчвал масажист преди концерт за нас, изпълнителите, не могат да се откроят над най-важното - духовността е същността на културата и истински загрижените за себе си общества са наясно, че двете представляват най-висша ценност и следва да се грижат за тях с постоянство и усърдие.

Какви са начините да възпитаваме у децата си любовта към хубавата музика? Ти в личен план как го правиш?

Хубавата музика е част от доброто изкуство, което пък от своя страна е част от смислената култура. Моето дете е отраснало с книги и с убеждението, че най-важното нещо за всеки от нас е да бъде добър човек. Вярвам, че растейки с достатъчно възможности да слуша разнообразна музика и развивайки се като личност, която може прави съзнателни избори, той сам ще намери пътя към качеството, било то в музика, литература или кино.

Само класическа музика ли изпълняваш?

Да. Не мога да изпълнявам музика, която не усещам като своя, а за да стане това, трябва да я познавам в най-дълбок детайл. Засега имам такива умения само в класиката.

А какво слушаш?

Освен камерна музика обожавам камерната песен, естествено слушам и симфонична музика, както и оперния жанр, опитвам се също да следя новата музика, която се пише. Извън класическата музика имам разностранни предпочитания - джаз стандарти, но пък и Queen, Guns’n’Roses, Нирвана, Стинг, много френска и италианска музика… Хю Лори!

Интересно ми е има ли още какво да научиш за пианото?

Нещата винаги могат да станат по-добре, така че - да, със сигурност, въпреки че благодарение на брилянтните ми учители Джон Пери в Южнокалифорнийския университет и Джоан Хавил в Гилдхол съм научила почти всички тайни на пианото.

А твоето пиано какво е? Има ли си история…

Имам малък роял „Шимел“, който засега ми върши работа, но мечтая за доста по-сериозен инструмент - надявам се да го имам в недалечното бъдеще.

Изобщо по какво се различават пианата? И различните такива могат ли да дадат различно усещане за една и съща музика?

Пианата са като хората - всяко си има душа, възможности, моментно състояние. Понякога откликват на намеренията на пианиста, понякога са като бронирани - зависи от нагласата на изпълнителя, както и от неговия опит и познания.

Много е тъжно е, че в България все още се смята, че трябва да се учим да свирим на лош инструмент, за да можем впоследствие да свирим на всякакъв - това изобщо не е вярно! Един пианист трябва да има достъп до най-различни, но все добри пиана, защото само тогава той ще научи какви са техните възможности. Откъде ще знаеш как да направиш тирамису, ако никога не си виждал маскарпоне? Голямата музика е като висшата кухня - журито са изтънчените сетива.

Освен пианото какви други произведения на изкуството има в твоя дом?

Имам картини от редица български съвременни автори като Богдан Александров, Петър Минчев, Симеон Шивачев, Венцислав Диков, но най-ценни и специални са няколко платна, които са у дома като жест към самата мен от мой много близък артист, защото в никакъв случай не бих могла да си ги позволя. Те са от един от най-модерните и рядко виждани автори, когото засега не мога да споменавам. При мен са с всичките ползи, с които може да допринесе присъствието на едно произведение на изкуството - подсъзнателно вдъхновение, разрушаване на границите на фантазията, премахването на догми и стереотипи, които са много характерни за нашите среди. Любуваме им се временно благодарение на средата, която моят баща, арх. Борислав Нейнски, създаде няколко месеца преди да почине, а именно модерен, красив и изчистен интериор, който може да поеме толкова ярко и впечатляващо изкуство.

Ти сподели, че това е последният проект на баща ти - има ли местенце тук, което ти напомня най-много за него?

Всеки детайл, в интерес на истината. С баща ми бяхме изключително близки и общувахме постоянно и пълноценно. Освен цялостната концепция за простор и светлина, въздушно повдигнатите мебели върху сякаш случайно разположените дървени крачета, стъклените масички, които той не само проектира, но и изработи лично, намекът за Мондриан в осветителните тела, баните и по-деликатно в библиотеката, изумителната трапезарна маса, баща ми участваше в избора на абсолютно всеки детайл чак до цвета на дамаските и пердетата. Той знаеше всичко и предвиждаше всичко, но любимият ми детайл е нещо, което изненада и самия него -

през пролетта в двора цъфти едно красиво вишнево дърво, а белите му цветове се отразяват в белия стъклен гръб на кухненския плот. Мога да наблюдавам тези преплитащи се нюанси бяло с часове,

но имаме тази възможност само през няколко седмици в годината - може би и затова са толкова специални за мен.

А кое е любимото ти кътче в тази красива крепост?

Като един голям архитект от старата школа татко проектираше с мисъл за живота на обитателите. Той познаваше моите навици и знаеше как трябва да изглежда домът ми, за да чувствам щастлива и пълноценна в него. Знаеше, че обожавам да имаме много гости, затова масата за хранене побира 12 човека, обичам да готвя - кухнята е огромна, до пианото има достатъчно пространство за репетиции с квартет и дори квинтет, а диванът и фотьойлите предполагат наличието на публика. Дори има малка масичка до прозореца за кафе и цигара, въпреки че той никак не одобряваше моите забежки в тази посока.

А в указателя ти кой е номерът на най-успялата личност, който имаш?

Като музикант имам номерата на доста известни музиканти, но моят абсолютен кумир е Джон Пери - легендарният американски преподавател по пиано, от когото имах безценната възможност да науча що е това музика. Ежегодно кандидатстват стотици желаещи да учат с него, а всеки, който е имал дори един урок, не може да пренебрегне влиянието му върху себе си като артист за цял живот.

Има ли хора (българи), които следиш, успешни са навън с нещата, които правят, но тук никой не е чувал за тях? Сподели с нас в края кого да следваме за вдъхновение?

За съжаление славата сред българската публика се постига само след като даден изпълнител се е доказал в чужбина. Има дори куриозни случаи, в които реалните успехи навън не са особено сериозни, но са представени гръмко и аплодисментите тук следват на практика автоматично. Смятам, че с ангажирането на публиката хората ще започнат да имат собствени и истинни критерии за качество, ще се интересуват от културата в световен мащаб и няма да се примиряват така лесно с често компромисните изпълнения, които им се поднасят. Има много българи, които с радост се връщат да свирят тук, но има и такива, които рядко или никога не стъпват на родна сцена. От младите поколения и почти или напълно непознати тук с огромните си успехи са диригентите Деляна Лазарова, Боян Виденов, Стилиян Киров, пианистите Анна Петрова и Виктор Вълков, цигуларката Бела Христова, виолончелистът Лъчезар Костов, а към установени артисти като Боян Воденичаров и Марта Деянова сме огромни длъжници. Не мога да изброя всички, нахвърлям няколко важни имена, но се надявам, че в близко бъдеще ще ми бъде трудно да посоча подобни примери.

А тук те запознаваме с историите на пет вдъхновяващи писателки

Какво става в града?! Последвай Instagram профила ни и разбери пръв.

Абонирай се за YouTube канала ни и виж града отблизо и далеч.