Нещата от живота

Каква е историята зад еднo от най-великите партита на диджеите

Диджеите Ясен Петров, Смърфа и Стивън си припомнят с усмивка едно от най-великите партита на всички времена у нас: METROPOLIS на плажа на Созопол със специални гости Марко Бейли, Джим Мастърс и суперзвездата Люк Слейтър. За феновете това е безкрайно яко събитие.

За тях носи кодово название „Учение 2000“. Една история разказана благодарение на Maker’s Mark.

Разкажете за „Учение 2000“.

Стивън: Откъде да започнем? Първият проблем, с който се сблъскахме? Имаше денивелация, пък и от пътя до плажа може би беше 300-400 метра.

Ясен: Нека да кажем, че „Учение 2000“ се проведе на плажа Хармани. Нудисткият плаж, накрая на плажа, още имаше такъв, сега там има вили и други такива неща.

Ясен:

Най-важният артист беше Люк Слейтър.

Същата година ходихме в Лондон със Смърфа и с DJ Ради, искахме да вземем Orbital, обаче тогава агента ни каза, че Orbital е много сериозно и трудно начинание. Да направим нещо друго лайв, за да видим как ще мине и после ще говорим за това. Той ми каза "Какво ще кажете за Люк Слейтър?“ и ние казахме „Добре, окей“. В крайна сметка идва Люк Слейтър, проблемът е, че имаше беклайн и вътре примерно някакви неща невъобразими – клавиатури, синтезатори и какво ли не. Започнахме да ги търсим с мой приятел от студио, който познава почти всички музиканти у нас. Намерихме почти всичко, включително и кийборд, който синът на Валди Тотев донесе от баща му. 

Ясен: Това не знам дали да го разказваме за момчето.

Стивън: То момчето сигурно е станало на 50 години… 

Да, има давност на кражбите, няма страшно. 

Стивън: Валди Тотев беше на почивка в Гърция и сина му донесе кийборда, всичко наговорихме, но каза, че ще трябва да пътува с него: свири Люк Слейтър, взе си го и го върна обратно. Накрая остана един Korg, някакъв синтезатор, който не можем да намерим никъде и тоя мой приятел е "Има един, викат му Човека оркестър в Горна Баня, свири в едно кръчме". Отиде при него, той си свири Сантана на работа, всичко както си е. В една пауза му казал: „Абе тука, тия момчета да ти вземат корга под наем, ще си платят всичко, което трябва“ и той бил такъв, куми се и накрая казва: „Аз принципно нямам проблем, ама ме притеснява, че имам някои мои звуци в него, тоя да не ми ги открадне“. 

Ясен:

Представяш ли си Люк Слейтър да тръгне да му краде гайдите на Човека оркестър от Горна Баня!

Стивън: За щастие от мениджмънта казаха: „Окей, тогава става и еди кой си кийборд, намерихме. Имаше магнетофони, 32 канален пулт, 1000 работи, които успяхме да осъществим. 

Ясен: В същото време Марко Бейли каза, че не може да отиде с вътрешни линии, защото той е по-параноичен. Каза, че трябва с кола. 

Стивън: За него и Джим Мастърс взехме един форд, модерен за тогава. Аз имах лада по онова време и фордът ми се стори най-модерното нещо. Един приятел го кара, прякорът му е Мишел Ваян. Съответно кара състезателно. Питах го как беше пътуването: „Друг път го взимам за 4 часа, сега 4 часа и 20 минути“, изключително отчаян.

Виж още: GRIDLOK, СТОЖЕРЪТ НА АМЕРИКАНСКИЯ ДРЪМ И БАС

Ясен: Можем да си кажем, че магистралата беше тогава до Сливен, стигаше до около Чирпан. Вътре в колата положението беше следното: Марко Бейли беше седнал вътре, говори несвързани неща на английски, а Джим Мастърс отначало му се спеше, след това се разсъни и беше: „Yes, you can do it!”. На връщане избра вътрешния полет.

Стивън:

Това е 2000 година. Неща като химически тоалетни, заграждения, подвижни чешми нямаше. Имаше генератор на ток.

Ясен: Един малък реактор! 

Стивън: Оказа се, че между плажа и пътя с камионите има денивелация 20 метра. Все едно си представете на петия етаж горе спира и това трябва до долу да се смъкне. Ъгълът беше 45 градуса, категорично. Затова и го наричаме „Учение 2000“. 

Ясен: Фактически проблемът беше като пристигнахме. Те кацнаха и викат: „Дайте да видим мястото, да направим саундчек“. Отиваме в 18 часа и намираме, какво? Нормално е: морето е по-ниско, плажът постепенно се смъква. Ама нямаше нищо – няма маса, няма звук, а това в 6 вечерта! И тур мениджърът казва: „Виж какво, господине, преди 3 седмици ни се случи нещо много кофти в Мексико. Много ви се моля, постарайте се да станат нещата. Аз, разбира се, от дълбочината на собственото си невежество, без да знам дали това изобщо е възможно, казвам:

„Как бе, гарантирам ви, че в 21 ще е наред всичко. Колони, осветление, всичко!“

Смърфа: С мног юркане успяха да сложат партикаблите. Оказа се, че масата е ниска. Това са хора, които не е удобно цяла вечер да се навеждат. Едни приятели имаха барче, извадиха каси от безалкохолни и вдигнахме масата с касите. Почти беше готово за саунд, когато Дидо от Бургас се качи да сложи скенера и падна със него, събаряйки всичко, счупвайки масата и себе си. Върнахме се около 3 часа назад. Тамън беше готово. А това е основният скенер, дето щеше да осветява диджея. Без него сме. А и осветителя е даун, и пулта също даун. Тогава всъщност намерихме нова плоскост, защото то всичко се счупи – върху обърнати каси от безалкохолно. Това от един ресторант, който е далеч, не е през улицата. 

Аз с 60 спрях по средата на пътя, директно махнах на майка му на собственика и натоварихме колата.

Касите бяха пълни с бутилки, само изсипах бутилките в двора и на задна почти се върнах. Малко преди 21 часа някак извадиха тоя скенер от пясъка, той тръгна, с едни стълби с въжета го качиха, касетки, пулт, щрак, звук, осветление!

Ясен: Взехме един военен генератор за цивилни цели. Гореше 100 на 100 дизел.

Смърфа: Не, това му беше камионът. От Варна изгори 140 литра! Самият генератор гореше 80 на 100, а маслото ставаше на компот вътре. Шофьорът беше супер притеснен. Генераторът спря горе на улицата, а тогава се взимаха кабели от Киноцентъра, с които да докараме тока до долу. 

Виж още: В СОФИЯ ПРЕЗ УИКЕНДА: 14 – 16 ФЕВРУАРИ

Стивън: В хоспиталити райдъра на Люк Слейтър имаше уиски, водка, други такава, накрая чай и кафе. Викам си сега с нечовешки усилия наш приятел от София докара палатка – три стаи, хол и кухня, там беше кетъринга. Представи си какво е било – имаше кана за сваряване на вода, чай и кафе. Бяхме ужасно горди, че сме я изпълнили тая част. В 12 часа през нощта тая палатка беше срутена, съборена, но някак устройствата за чай и кафе бяха оцелели на една къмпингарска масичка. Идва Люк Слейтър в 12 часа и аз изключително горд казвам "Чай, кафе, нещо?". А той се огледа и вика „Давай алкохол“. След това се качиха на пулта и само като малки деца: „О, има миксер, има синтезатор, всичко има!“. За 20 минути закачиха цялото студио.

Ясен: При това докато Джим Мастърс свиреше. После те се качиха готови. Само вокодер си носеха. След това удариха такъв лайф! 

Смърфа: За да имаме повече саунд, намалихме осветлението. На генератора по принцип пишеше 100 kW, но клекна още на 20. Tака че изгасихме малко скенера.

Ясен: Люк Слейтър изкара нечовешки лайв – качи се на въпросната маса. Той, ако знаеше от какво е тя само…

Стивън: А публиката крещеше. Свърши накрая Люк Слейтър и съответно му крещя на английски: „Do u want more?”, а той ми казва: “No more tracks, mate!”. Смяхме се много. Тъкмо бяха излезли диджейски плейъри за CD, за това си говорихме. Седяхме до химическата тоалетна. Един бивш пожарникар беше внесъл химически тоалетни на старо от Америка и със Смърфа го открихме по някакъв начин. Той викаше: „Седнете момчета. Какво ще правите?“ и ние адски гордо казваме „Парти на морето!“. Той извади едно такова кръгче американско, вика „Колко часа ви е партито?“ и ние казваме „От 10 до 8“. „Колко човека чакате?“, казваме „5000“. „Продавате ли напитки?“, „Да!“, „Трябва да вземете 75 тоалетни“ и ние викаме „Я дай 15“. Та седим до едната химическа тоалетна с Люк Слейтър и си говорихме за CDта. Защото имаше реклами, че можеш да сложиш мармалад на CD и то пак ще си върви. И той казва: „Why the hell should I put jam on my CD?” и се смяхме много. 

Ясен: Накрая Джим Мастърс трябваше да замине веднага, за да си хване самолета от Варна. Нашият приятел Мишел Ваян го кара. Съответно той си кара, както си кара. Джим Мастърс ни вика после „Много ви благодаря, че стигнахме“. 

Смърфа:

Една последна подробност за учение 2000. Беше на плажа и искахме да придадем магичност, да е трайбъл.

С нечовешки усилия, не помня откъде, успях да уредя 20 факли.  Раздаваме ги на хората, истински бяха ,професионални. Помня, че чаках някакъв човек пред Университета и ги прехвърляхме в багажника. И супер горди – ще ги дадем на хората, ще ги запалят, ще стане страхотно. Една-две факли се запалиха, четири-пет и идва шефът на охраната и казва: „Всичко е под контрол! Всички факли за загасени. Не се притеснявайте. Въпросът е решен. Изгонени са виновниците!“. 

Стивън: Сега се смеем, ама имахме една секретарка, която изпадна тогава в нервна криза. Цялото напрежение й се стовари на главата и я успокоявахме в офиса! „Виж какво, като почне партито, не може да спре. Каквото и да стане – то ще се случи!“.

Ясен: Тя наистина получи нервен срив. Почти се сви в ембрионална поза.

Сега от днешна гледна точка като се сещам за тези кризи, то идва и с възрастта де, но тогава как сме ги правили тия работи…

Стивън: Мисля, че озвучителната компания тогава ни отхвърлиха. Те смъкваха всичко в пясъка.

Ясен: Имахме някаква вода, подарена от спонсор. След партито тя остана и някакъв ни вика „Тук има няква вода на плажа“. Ние двамата с Николов, не познавайки структурата и йерархията на българския подземен свят, най-нагло му казахме: „Тази вода е наша!“ и си ги взимаме бутилките. Този човек, който сега вече не е между живите, страшен човек, той до такава степен не повярва какви са тия двама кретени, които му го казват това за някаква вода, че беше "ми вземете си я". 

Стивън:

Другото беше с тоалетните.

Ние ги смъкнахме, но те после се напълниха. При което нашият човек Смърфа полумъртъв от умора с колата, газ до Равадиново. Тогава нямаше как с лайновозката, маркуча не можел да стигне. Тия с тоалетните казаха: „Не можем да ги вземем, направете нещо, защото ще ви таксуваме и утре и докато не си ги качите горе на пътя“. Господинът тук намери четирима работници и четири кофи…

Смърфа: Милите! Те дойдоха и изгребаха съдържанието на тоалетни, което можем да се съберем и да гласуваме за това, както е в Reservoir Dogs, че не мирише и има приятен зелен цвят. От тогава водите там са лечебни и хората лекуват ревматизъм, подагра и други неща. Но това беше единственият начин да ги качим горе. 

Стивън: Другата глупост – оградихме едно чудесно пространство с невероятни неща: с тръстикова ограда, с найлон. Някой вика „Е тва като кочина сте го заградили!“. Но ако вътре имаше 4000 човека, но на високото имаше още 2, които от ложите гледаха купона със страшен кеф.

Ясен: Но това са грешки на растежа и не съжаляваме за това. Предната година във Варна беше подобен подвиг. Те първите са най-епични. Замеряха ни с павета: „Как така ще ни взимате пари! Ще ни ходите във Варна!“ Как кои, феновете на музиката, разбира се! 

Стивън: Тогава пак казаха, че няма да летят с вътрешни линии. Ние бяхме големи приятели с една фирма, която даваше коли под наем. Взехме ги с един мерцедес и един джагуар Маруша и Такеши Ишино, с жена му, с мениджър от лейбъла на WestBam, с двете коли по старата магистрала до Чирпан. В тъмно стигнахме до Бургас. Накрая пристигаме във Варна. Организацията ни е зле, в хотела беше пълен абсурд и пътят се беше срутил. Смърфа трябваше да ходи да им обяснява…А значи сме имали мобилни телефони?

Ясен: Аз нямах. Само ти и Смърфа имахте. Аз мислех, че е близо 3-4 километра тоя път.

След това пътуване Маруша каза „На другия ден аз ще си се прибера със самолет до София. Не е чак толкова лошо!“.

Виж още: Един искрящ разказ за един още по-впечатляващ парфюм

Стивън: Какви времена са били – отиваме с Ясен в едно бюро на „Балкан“ и тука много важен гост, казваме, и жената ни гледа. „Имаме един наш служител, ама аз ще го преместя на друг полет“ и съответно я качиха на самолета. Съответно там – тя е вегетарианка, а вътре храната е някакъв сандвич с изпотен салам и изсъхнала шунка. 

Ясен: Съответно след това парти „Учение 2000“ целта ни беше изпълнена. Всички си тръгнаха, прегръдки, целувки, само бяха счупили дозите на грамофоните, но беше епично. Нещо друго за това не помня. Освен, че спахме в някаква спортна база при температура като за олимпийски надежди. Така научихме, че тия хора явно са някакви зверове, щом са спечелили толкова медали на тези условия. За тези времена хубавото е, че сега окей – знаем всички правила, но тогава не знаехме нищо.

Нямахме офис, събирахме се у Иво Рачев и след гледане на сума касети си казахме: „Абе да вземем да извикаме и някой чужд гост“. 

Стивън: В една папка все още има разпечатани факсове. Имахме личния имейл адрес на Джош Уинк, Мечев го намери. И човекът ни каза: „Аз съм от Филаделфия, вие знаете ли къде се намира Бълария от моята перспектива?“. Ние имахме уебсайт, един приятел ни направи, такъв аматьорски. И сега какво да сложим в него – „Кои десет плочи ще вземеш на остров до края на живота си?“. И Ясен сложил Sisters Of Mercy, няма нищо електронно и Джош Уинк казва „Влизам на уебсайта, някакви Kraftwerk и Майкъл Джексън“. И вика „Как да отида при тези хора?“. Другото весело беше „Айде сега кажи за Mayday и какво става в Германия?“. Караме го да разкаже и се оказа, че това е най-кошмарният сет в кариерата му. „Някакъв фестивал, чист рейв, бийтът беше 140 удара в минута! Мен ме сложиха в главната зала, а аз свиря до 120.“ 

Ясен:

Цялото нещо беше готино, защото не знаехме нищо. Не че сега знаем много, но така уж претендираме.

Маруша ни беше първият международен гост. Направихме едно и в „Христо Ботев“ и там вече съвсем нищо не знаехме: нямаше линейки, счупихме витрина, ама явно добрите хора и господ ги пази. 

Стивън: Маруша предния ден беше свирила в Хановър и идва съвсем без никакви очаквания. Съответно беше в „Зимния дворец“, водим я там, ама служебният вход е отзад и в залата се влиза през една нормална врата. Тя влиза, отваря вратата. На другия ден ми каза: „Аз мислех, че отивам уж в някакво клубче – леле, такова нещо!“. 

Ясен: След това се виждаме с Фънкаря и Амебата. Викат „Колко човека имахте на Маруша?“, „2700“. Толкова бяха продадените билети поне и той вика: „Абе вие сте ненормални бе! На Deep Purple имахме по-малко хора, вие сте луди!”. И викаме: „Еми много приятели, много вип“ и така беше до 99-та. Той вика: „Аз продадох 6000 билета за Deep Purple и се заклевам, че при вас имаше повече хора в залата“. Ми тоя приятел е вкарал пет човека, ние дадохме много на журналисти…Не че имахме много спонсори, ама пак им дадохме 40-50 билета. 

Стивън: После Свен Вет партито беше в сряда. Той беше инвестирал в едни транс неща, те гръмнаха зловещо. Когато дойде в България, вече беше загубил почти всичко, освен голите си диджейски умения. Което не е никак малко. Затова и ни дадоха някаква сряда. Аз пак напъвах, пишех през три дни имейли на мениджърката му. Накрая тя ми каза: „Спри да ми пишеш! Като има дати, ще ти дам“. Свен Вет влиза в сряда – залата гърми и ми вика „Утре почивен ден ли е?“ и аз казах „Ами не“. Файчето беше наоколо и се избъзика: „А ти да видиш какво става тука петък и събота!“. 

Ясен: Сетих се една история. В привидното разделение на длъжностите в METROPOLIS, аз се занимавах с PRа. Една козметика искаха да ни спонсорират, ама казаха „Дайте да видим някакво видео от ваше събитие“. Проблемът е, че освен касетки с метрополиси, имам касетки и с други видеа. И събират се шефовете – пускат каквото съм им дал и какво излиза: филм от колекцията за възрастни. Превъртат напред – по-зле, вече четворки стават! И ние как да замажем, пошегувахме се нещо с козметиката за лубриканти. Ама не им беше смешно.

Стивън: Сетих се нещо. На въпросното парти 99-та във Варна решаваме, че като готини пичове ще осигурим транспорт на Анимационерите, Тибетски Сърца, плюс част от екипа. Ники Николов казва „Всичко е точно! Уредил съм автобус с климатик, много е хубав“. При което срещаме се пред Стадиона, всички тръгват рано за Варна. Пристига автобусът – идва един от тези, които караха работниците в Кремиковци, американските, с малките стъкла, със закована табелка отпред.

Няма климатик, а на шофьора му викат Сандокан.