Любовта след пеперудите в стомаха

Когато обичаш не само тръпката, а онзи, който ще те вдигне, ако паднеш

  • 21.07.2017
  • от Даниела Кръстанова

Тези дни бях на една приказна сватба. Извън всички други прекрасни моменти един се загнезди в ума ми. В края на церемонията водещият каза – важно е освен като мъж и жена да се обичате като брат и сестра, за да бъде стабилно вашето семейство.

В момента имам човек до себе си, когото обичам по нов за мен начин, доста различен от досегашните ми представи за любовта. Признавам си, че не беше от пръв поглед. Краката ми никога не са треперели, като го видя, не беше изпепеляваща страст, която ми пречи да спя, не спрях да ям, не се втурнах да си купувам нови дрехи или да отслабвам. Хората сигурно биха казали, че той просто ме обича много повече, но за мен не е така.

Тези, които са го усетили, ще ме разберат, а поне аз трябваше да мина 25-те, за да си позволя да ми се случи.

С времето си даваш сметка, че влюбването, тръпката, истерията, безпокойството и вълнението не са единствените прояви на любовта.

Срещаш някого, с когото не губиш ума си, но именно разумът ти казва, че най-накрая намери човека. Това не е сделка, списък с тикчета или уравнение, което се решава студено и рационално. Просто се влюбваш в спокойствието, в сигурността и в рамото, на което винаги можеш да се облегнеш. В чистото усещане, че не си сам и си достатъчно добър такъв, какъвто си още в този момент. В чувството да си лягаш до някого спокоен и да знаеш, че той е готов да даде всичко, за да бъдеш щастлив.

Когато си по-млад, понякога се влюбваш в тръпката от недостижимото, забраненото или драматичното. Била съм във връзки, в които хвърляхме чаши и всекидневни обвинения, в които е имало ненадмината страст и съответно разрушителна ревност. Забърквала съм се дори с обвързани мъже, които са ме карали да вярвам, че това е единственият начин да бъда с тях, че трябва да съм благодарна на това, което ми дават.

Обичала съм много по-силно такива, с които знаех, че не искаме еднакво бъдеще и че не са това, което търся за себе си. И се мъчех да си затварям очите.

Като всеки човек в средата на 20-те съм минала през всичко, което ме кара да разграничавам хората, с които мога да се забавлявам, и тези, с които мога да градя отношения.

И от човека, с когото съм сега, съм си тръгвала, защото невинаги всичко е розово. Тогава не се псувахме, не се следяхме и обвинявахме. Не надделя истерията на лудо влюбения човек, а приятелството. Той пак дойде да оправи казанчето на тоалетната и лаптопа ми и беше там, когато за първи път ме беше страх, че времето минава, а аз не знам какво искам да правя с живота си.

Точно тогава разбрах, че освен като мъж можеш да обичаш човека до теб като брат в най-чистия смисъл на тази дума. Защото просто вече го чувствах като мое семейство. Знаете – дори да се караш с брат си или сестра си, колкото и да те дразнят или да са далеч, те винаги си остават важни за теб.

Каквото и да става, накрая можете да разчитате един на друг.  Никога не бях имала подобно усещане към мъж. Не знам дали е такъв, без когото не мога да живея, но знам, че с него мога да имам хармоничен и щастлив живот, пълен с обич, разбиране, топлина и сигурност.

Знам, че това е ръката, която мога да държа, когато ми е трудно, която ще ме вдигне, ако падна, и в която никога умишлено не бих сложила нещо, което ще я нарани.

Няма как да съм сигурна, че няма да ми липсват пеперудите. Че няма да се влюбя страстно, всепомитащо и необмислено в някой крайно неподходящ, който да ме подсети, че жените понякога обичаме да си страдаме, да преследваме и да сме в центъра на някоя драма. Не знам дали няма да му се случи и на него. Не знам дали нашата любов е достатъчна, за да издържи на изкушенията, на командировките му по месец и на тръпката от това да срещаш нови хора. Знам само, че този път обичам, без да се доказвам постоянно, без да страдам, да се надпреварвам със себе си. Дали това е истинската любов, дали стига и дали ще ни бъде достатъчно, също не знам. Само времето знае отговора на този въпрос.

Такива са очите, които докосват по-добре от ръце.