Когато онзи "никой" не ти се обажда

Лошо ми е... или пък не чак толкова

  • 23.05.2017
  • от В.В.

Обичам да пия. Обичам след противния, дразнещ, мегастресиращ работен ден да си запаля моторетката и да се забия в първия долнопробен бар, в някоя пряка на „Витошка“. За престиж си поръчвам най-евтината бг водка с 15 бучки лед и гледам лошо сервитьорката. Не ми пука, баба ми отдавна ми е заявила „на твоите години бях родила, а ти се занимаваш само с глупости”. Как да й обясня на тая жена, че работя по 300 часа на седмица, плащам квартира (почти двойна на пенсията й) и за съжаление мен никой не ме е откраднал с колело (както дядо нея, когато са били на 16).

„Кака защо качва снимки на чаши всеки петък и пише, че пие?” – Майка ми ми звъни и ми предава думите на малката ми сестричка. Смее се и ми заявява да си живея живота и да не бързам да сглупявам, че й било рано за внуци (май на самата нея още й се живее).

А пък аз какво... да пия или да не пия - екзистенциален въпрос, почти като на ония велик гений. Майната му, ще си поръчам още едно.

Продължавам да я гледам лошо, все едно ми е виновна, че „никой"-ят не ми е звъннал. Пия и си мисля, какъв прекрасник е тоя, измислителят на алкохола. Чудя се дали е знаел как им действа на хората. Навярно е знаел само как си му действа на него. А дали на мен ми действа като на него. Усещам се, че съм се малко поомотала.

Тъкмо си тръгвах, честна дума... и приятелите ми пристигнаха. Пропускам таблите с шотове, горящи, течащи, пламтящи. Не знам дали танцувам, или се вея като простор с пране, но със сигурност се забавлявам (винаги се забавлявам). Хващам се как обяснявам на бармана, че цяла седмица съм си мечтала за тоя петък... „Черният ми дроб алармираше още от сряда” - категорично си признавам. Добре че се познаваме от толкова време, малко ли текили бях обърнала на бара (и под него). При поредната ми поръчка, след като пренасям течността от бара до масата, се връщам и налапвам ръката на бармана.

Заклевам се, помислих си, че ми подава някакъв шот, който трябва да изпия, а то момчето просто ми давало гепи.

Та оттогава всеки път на влизане в бара му целувам ръка (превърнахме си го в традиция).

В един момент водките са толкова много, че всичко около мен се забавя. Музиката влачи, както едно време, когато батериите на уокмена се изхабяха. Гласовете все едно пристигат от бездънна яма, не искам, а и няма нужда да описвам лицата на хората. Трябва да си ходя, най-вероятно е време. Как пък знам дали е време? Но „никой"-ят все още не се е обадил.

Съквартирантката ми ме бута толкова силно, че имам усещането за АПОКАЛИПСИС СЕГА... „аре, ставай и излизай, пристигнахме”. Проспала съм возенето до къщи. В асансьора си мисля, че съм в космически кораб, давам инструкции на екипажа. Разбира се, всички стени ме посрещат за добре дошла, обувките ми нежно ми шептят „моля те, нека тази нощ останем с теб” - слушам ги. Последният спомен е от „никой"-ят, който все така го няма.

Сутринта е десетият кръг от ада. Уоу, дали пък Роженският събор не се е набутал в главата ми. Сега вече проклинам „измислителя на алкохола”.

Ставам и се спъвам в почти празна бутилка, за секунда ми минава през главата мисълта за... Някой се размърдва от другия край на леглото, въобразила съм си... Отивам в кухнята, имам нужда от пожарна кола да потуши тия огньове. Гладна съм, ама отдавна съм превърнала кухнята в подобие на бара. Алкохолът е кофти. Пиша с големи букви ОТКАЗВАМ ДА ПИЯ. Заспивам на дивана.

След два часа телефонът ми звъни: „На по бира в парка?”.

Обесненията към черния дроб и как няма да пием... до следващия път.