Който е перфектен, нека пръв хвърли камъка

Красотата ще спаси света. Но красотата има нужда от спасение

  • 22.02.2017
  • от Кати Микова

Ще започна от там – няма идеално измерение. Има несъвършенства дори и в тъканта на Вселената. Именно те са движещите творчески сили зад самото й съществуване. В първите моменти от създаването се наблюдава дисбаланс, който произвел повече материя от антиматерия. И така се ражда физическата Вселена, която познаваме и не познаваме до ден-днешен. Природата разчита на контрастите и непропорционалността, за да може атомите, галактиките, ние и животът като цяло да съществуваме.

Чисто и просто перфектно е нищо и никой. Отгоре на всичко даже не ни привлича.

Представете си перфектността като дължина. Права. Без начало и без край, защото перфектността е перфектна а приори.

Няма гънки. Нито криви. Всяко едно отклонение от тази права е турбулентност, която своевременно ни разбалансира, но и ни кара да се чувстваме различни от роботи. Чувстваме се хора. И също като Вселената сме изградени от безтегловен брой частици. Ние носим неперфектен космос, който ни изпълва.

Най-важното измерение на това, какво означава да бъдеш човек, е именно присъщото ни несъвършенство, което можем да нарушаваме ежедневно. То има много какво да предложи, стига само да сме готови да разберем неговите общи фундаментални принципи. Съумеем ли да го направим, ще можем да изграждаме съзвездия от пясък. Да рисуваме небета от непрактически представи. Да разиграваме театър от сенки на фона на Луната и да отразяваме формата на това, което чувстваме по един безформен начин. Мечтите ни ще бъдат намачкано хвърчило, което въпреки неправилните си контури пак пробива назъбения хоризонт напук на гравитацията.

И тук идва ред на влюбването, което само по себе си е акт на неперфектното.

Отклонява ни от правата и ни кара да губим равновесие. Излизаме от онази капсула на собственото си съвършенство в името на това да намерим магията в нещо дефектно. Сами не сме си достатъчни. Ерго, перфектното не ни е достатъчно също. Без асиметрии и безгръбначни структури чувствата ни ще са само гладка радиация. Нищо повече и нищо по-малко. Затова намираме израз на човешката несъвършеност в някоя и друга загубена бенка по врата. Губим го в бръчките. Търсим го в луничките по нечие прасковено лице.

Откриваме го къде ли не, защото неперфектното е красота.

А знаем, че красотата ще спаси света. Но красотата има нужда от спасение.

Затова да изпратим идеалите и съвършеното с аплодисменти. Не с овации. Да съхраним истински красивото в цялата му изкривеност. Да обичаме трудното, защото лесното всеки го може. А така се губи смисълът. Пък само смисълът ще спаси красотата. Няма нищо божествено в това. Есенцията е ясна. Може би симетрията съществува само в геометрията. Но дори и тогава може би не, защото не всички сме добри чертожници. Чертежите и естетическата хармония понякога леко ни убягват. Дали това автоматично ни прави неперфекционисти… Да го мислят философите.

Добре че си ти. Добре че съм аз. Така е перфектно.