Октомврийски ветрове, хладни като мъжки ръце

Докосват ни със студените си пръсти, а ние се вкопчваме в топлината на последните слънчеви дни, пощадени от настроението им

  • 01.10.2016
  • от Пам Велидис

Октомври, ти си мой най-личен любовник и любим.Хладните ти ръце ме пленяват и сетивата ми искат да те стопля за още малко, само още няколко дни. Мой да си целият, а после обиколи земята, за да се върнеш обратно отново следващата есен.Мразя те точно толкова, колкото те обичам, ааз съм просто жена и се поддавам на всичките пъти, в които се запознаваме отново, флиртуваме, измръзваме заедно, за да дойде после момчето лято и да ме утешава безпаметно.

Обожавам дните ти, приютили  рождените дати на всички, които разбиха сърцето ми, разбираш ме, нали?

Мил си ми с влажните си улици, мокрите покриви, зимнината, която се приготвя, първите отворени буркани с черешови спомени от август, дебелите одеяла и книгите, скрити в топлината им. Влюбвам се в зимните обувки, сложени прекалено рано, впитите ярки пуловери, които жените носят, докато те има. До края. До последния ти ден те се обличат  постоянно с различни дрехи и все по-красиви, а талията им понякога се вкопчва във ветровете ти и толкова ме е страх, че ще се счупи, че ще се превърне самата тя в твой вятър. После виждам, че дивото няма да им позволи да се превърнат в друго освен в градски лисици, които те изживяват с мен целия, до последния резен, и едвам те поделяме поравно.

С крайчеца на лудостта си, запазен за тази моя есен. Повтарям ти страстно, че оставаш за мен, и жадно отпивам от чашата с малиново вино. Дори червилото ми, станало все по-тъмно, знае, че искам да те изживея най-пълноценно и този път. Без нищо да губя освен онази, която бях преди теб. Да ме направиш по-зряла от нея и по-цяла от всякога. Затова се оглеждам навсякъде и нищо не пропускам. Без да ми пука колко си дързък. Ветровете ти все пред пътя ми изпречват мъже от думи, а по лицата им дебнат белези на грехове, бенки съзвездия, в очите им жив огън е стаен.

Виждам те как вкопчваш ръце по коленете на дамите, по брадите на мъжките челюсти, олющващи студа ти. Въздъхваш тежко с виелици, загледан в люлеещите се бедра, превръщаш се бодро в ловец на червени чорапогащници, стопляш си пръстите във вратовете, облизани от вълнени шалове. 

Срещаш ме с човешки вълшебства и ми ги отнемаш. Вземаш ги с теб нанякъде. Забравяш, че си мой, но аз те усещам, когато ставам от леглото и краката ми са хладни, стъпвам по пода и те чувствам как лежиш със студа си под мен.

Длъжен си да ми връчиш някой, който да ме стопли, когато премръзваш във вихъра на своята есен, когато някой друг си изпъдил, защото знаеш, че през другите месеци да е до мен няма да ми отива.

Те идват, прииждат, живеем и пилеем нервите си заедно, а после си тръгват и плачем, защото знаем, че сме едни за други само когато ти си наоколо.

 Пием греяно вино и не се забравяме, а на първи октомври пак някъде ще ни срещнеш по улиците. Да се сблъскаме без поздрав, мълчаливо да подминем, да се оставим дъждът да вали върху нас, без заедно под чадъра си да се скрием. Световете да се разбиват в самотата ни. Осиротели, безмилостни и с надробени емоции.

Такива ни правиш ти.

Отношенията ни приличат на перфектните бисквити за следобеден чай – начупени и вкусни, а после оставяш ледовете на ноември като упойка да ни лекуват.

Обаче няма да забравим как се обича и там ще се връщаме всяка есен, за да ни погълнеш като пламък и да ти повярваме, че ще си само наш без повече изневери, без грам да приличаш на всички, през твоите дни родени.

Докосваш ни с хладните си пръсти, а те ни стоплят и вярваме, че в края ти няма да сме една от всички твои разделени любови, но ни оставяш и преди това винаги ни караш да забравим, че някога ще ни изоставиш.

Това те прави вечен, а щом си такъв, да ме докосваш не ме е страх.

1 месец по-рано...