ДОБЪР ДЕН! ИМА ЛИ УМРЕЛИ ДНЕС?

Истинските герои не се крият зад маски, костюми на Супермен или фотоапарати

  • 16.01.2016
  • от Илина Григорова

„Добър ден! Как сме днес? Има ли умрели и защо не изчакат поне да си изпия кафето?“ . Ако чуете един такъв въпрос, на какво място бихте предполижили, че се задава той?

А) В Полицията

Б) В Спешна помощ

В) В Моргата

Всеки един отговор звучи логично, но истината е само една! Ще го чуете в редакцията на който и да се сетите вестник, информационен сайт, седмичник...Защото смъртта е отдавна просто една статистика и още една лоша новина, а какво по-хубаво от лошата новина?

Един, двама, трима – просто бройка, която да се допълни към поредната дописка за някоя страшна трагедия. За нас, журналистите, зад името на загиналите не се крие  семейство, деца, близки, приятели. Просто поредната „breaking news“, която ще натрупа още и още импресии...Още и още кликания, рейтинг...

Аз съм част от проблема или поне бях...И едва ли скоро ще си простя за безразличието към всеки един загинал човек, минал през клавиатурата ми...

Това безразличие може да си позволи някой лекар, който ако приема лично всеки един пациент, който не е успял да спаси, би се побъркал....Но журналистите не са лекари, не са полицаи, и не могат да си позволят това нещо. Не могат да си позволят да снимат и да гледат как двама мъжаги с метален бокс налагат 18-годишно момче и след това да публикуват видео с неизменната щампа „ Екслузивно!“.“ШОК!“ „ВИЖТЕ САМО ТУК“. Не може да си позволяват да снимат братчета, сестричета, майки и бащи на току-що прегазено и убито дете на пешеходна пътека, докато на улицата все още се въртят колелата на падналия му велосипед...Не могат да задават въпрос на семейството : „Как се чувствате“. Как очаквате да ви отговорят, извинявайте? „Добре сме, ще го погребем и ще отидем на мол, че има една страшна промоция!“.

Покрай трагедията с пребитото до смърт момче от Враца, се замислих, дали този проблем вече не се е разпрострял извън журналистическите редакции и не е заразил като „свински грип“ цялото общество. И откъде всъщност идва проблемът? Журналистите се учат от обществото или обществото от журналистите?

Ако вървите по една улица и забележите на отсрещния тротоар две момчета да млатят друго...ще се намесите ли или ще си кажате „А, някакви хулигани, зарежи ги!“ ?

Но не давайте отговора, който бихте дали пред приятелите си. А този, който бихте дали пред огледалото, само пред вас самите.

Колко от нас биха се намесили? Колко от нас преди около година си пуснаха да изгледат онзи ужасяващ клип на жената, която се самозапали пред президенството? Колко от нас биха заснели смачкана на магистралата кола и колко биха проверили дали има някой жив вътре?

Голяма част от нас се превърнахме в свидетели на живота, който се случва около нас. В свидетели на живота, който водят нашите приятели, близки, колеги. Клатим само глава в разбиране, но техните драми, истории, лични катаклизми минават през едното ни ухо и излизат през другото. Безразлични сеирджии сме на живота, който дори самите ние водим. Минават пред очите ни  дните като влак-стрела. Идват и си заминават, а ние само ги наблюдаваме безучастно и цъкаме с език.

И, разбира се, снимаме, снимаме...с все по-големи пиксели...с все по-мощни филтри...с все по-покъртителни  статуси...

Да си герой в наши дни не означава да се криеш зад маската на Супермен или Спайдермен. Означава да спреш с колата си и да закараш пострадалия до Спешна помощ.

Да попиташ просещата баба на улицата дали иска хляб. Да потърсиш помощ за паднал на земята клошар.

Ако вие сте от тези хора, то тогава вие сте истинсктие герои днес. 

Запознай се с три истории и три начина, чрез които можеш да помогнеш на човек в нужда.