НЕ ПРЕДАВАЙ НАТАТЪК ЕМОЦИОНАЛНИЯ ТОВАР

Никой не е имунизиран срещу истината

  • 28.12.2015
  • от Александра А.

Темата за истината е една много особена ниша, в която не всеки смее да наднича. Приемаш за адекватно това, че трябва да казваш всичко на най- близките си, на готините познати казваш най-важните неща, пък с по-далечните ти хора не влизате в мрака на истината, а просто избирате приятни теми, провокиращи усмивка и стъпващи на общи интереси.

Даваш ли си сметка, че понякога откровеността може да ранява по онзи начин, който трудно може да бъде излекуван?

Ако имаш гузна съвест, която страда от безсъние, значи най-вероятно си от онези симпатяги, които винаги си казват всичко, за да могат да спят спокойно и да не бъде натоварен умът им.  Нали си наясно, че когато хвърлиш словесната бомба, когато се освободиш от товара, когато ти олекне и предадеш нататък, тогава отнемаш нечий друг спокоен сън и тук се прокрадва един въпрос, чийто отговор е труден за намиране. Трябва ли да задържиш гадостта в себе си, за да не нараниш твоя близък човек, или е по-добре да му кажеш истината, за да не ти е гузно, макар и да има риск той да се почувства засегнат?

Ако си чел „Чужденецът“ на Албер Камю, значи си спомняш за онзи противоречив персонаж, който не успя да се разплаче на погребението на майка си. Той веднъж не отрече, веднъж не се оправда и размяташе тази своя истина наляво и надясно, създавайки смут в околните. Е, когато замериш друг човек с подобна гола откровеност, може да стане много неприятно и неловко за двама ви. А когато намесваш друг човек, тогава ситуацията се усложнява.

Със сигурност ти се е случвало твой близък човек да си купи нещо ново и с целия си  ентусиазъм да те попита „Е, как изглеждам?“. Всичко в теб крещи „Ох, ама какво е това? Махни го веднага от себе си!“, но необходимо ли е да го казваш? Все пак една усмивка и „Е, честито!“ не е лъжа. Не е изопачаване. Не е скриване. Честитиш наистина, а онова, другото, просто го оставяш някъде на заден план и така хем не си внесъл смут, хем съвестта ти е сравнително чиста.

Като тийнейджър си обещавал на родителите си, че когато излизаш, няма да пушиш, че ще изпиеш едно малко. Разбира се, изпиваш поне 2 големи, палваш няколко цигари. Непременното натрисане на истината обикновено води до всякакви хорър сценарии в главите на родителите ти, които, ако спестиш, спестяваш и няколко бели косми за тях и двучасово мрънкане за теб. Откровеността с родителските тела е най-важното нещо, но когато говорим за осъзнато и дребно премълчаване, което ще пощади нервите им, нещата са различни. С годините и прекаленото споделяне разбирам, че е по-добре някои незначителни дяволийки да остават скрити, колкото и да е трудно, защото в крайна сметка спокойствието по лицето на родителя е безценно и си струва премълчаването и риска от гузна съвест.

Разбира се, що се отнася до принципи, добродетели и морал, смелостта да се говори истината винаги е била възхитително качество, макар и рядко. Но за по-малките неща не е нужно да се натоварваме взаимно. Всичко би могло да бъде маскирано зад чувството за хумор и завъртяно по начин, който да не бъде остър и груб.

Важното е леко да хвърля светлина на реалността, без да оголва грозните й зъби и да захапва човека отсреща.

Ако приятел те попита за свой проект, картина, текст, прическа, кола, дреха, място, на което те е завел, филм, който ти е препоръчал... внимавай. Кажи, че е интересно, но не е твоето, кажи, че се е справил, но може да даде още, че си личи, че е работил, че има напредък. Поиграй със себе си и се опитай да видиш хубавото нещо в привидния провал. Започни с него, после поднеси леката критика ей така, между другото. Спомни си какво правеха Чандлър, Рос, Рейчъл, Моника и Фийби с представленията на Джоуи в „Приятели“. Не спираха да го подкрепят и нахъсват, казваха, че следващия път ще се справи още по-добре. Накрая леко измъмряха по някоя критика, но го правеха така, че техният приятел никога да не загуби вяра в себе си, да бъде самоуверен и да знае, че може и някой ден ще се справи страхотно! 

Понякога сякаш забравяме да живеем с нежност и внимание към околните, а точно тогава я търсим у тях най-много!

 

Затова и неслучайно старата поговорка гласи, че мълчанието е злато.