ПРИЯТЕЛ ВМЕСТО ШАЛ

Или откъде идва топлината през зимата и не само

  • 02.12.2015
  • от Александра А.

Помня, че още преди да се запозная с величественото перо на Виктор Юго, някъде чух неговите думи, че не е важно да бъдеш обичан заради това, което си, а въпреки него. Много ми хареса. Тази мисъл цял живот ми звучи като обещание, че някой ще те обича, какъвто и да си. Ще върви до теб заедно с всичките ти терзания, емоции, проблеми, истерии, периоди, любови, нелюбови, сбъдвания на едни мечти и разминаване с други. Въпреки.

Сигурна съм, че имаш поне един или двама приятели, които са с теб от много години. Познават те още от твоето детство и често разговорите ви започват с „Помниш ли едно време, когато...“. Хубаво е понякога да си спомняш какво всъщност са тези хора за теб. Защото те не са до теб, тъй като някой така е отредил. До теб са, защото те обичат. Сега вдигни телефона, обади се и им благодари.

Даваш ли си сметка, че човекът, който те познава от дете, помни кривите ти бретони, глупавите въпроси, които си задавал, помни всеки път, в който си послъгвал родителите си, и всичките ти желания за Коледа?

Той знае кой предмет ти е бил противен в училище, кога са били първите ти двойки, кой преподавател те е вдъхновявал и книгата, която си обичал. Този човек помни кого си си харесвал в училище, какво си си писал по тетрадката, дните, в които си бил депресиран от първото гадже, и защо си отрязал второто.

Дългогодишният ти приятел помни всички емоционални състояния, през които си минавал. С часове сте се чудили съществува ли голямата любов и кога ще ви се случи. Дали изобщо някога ще ви срещне. Когато си си задавал втория въпрос, приятелчето винаги е било до теб и е разведрявало пристъпващата тъга с някоя шегичка, защото не бива да забравяш, че близките хора са тези, които най-добре знаят какво може да те накара да плачеш от смях. Кискали сте се в час, хилили сте се на публични места, изглеждали сте невъзпитани и понякога бабите по улиците са ви мислили за пияни, а всъщност просто сте носили в себе си чистотата на онова безгрижно щастие, което живее само у младите.

На най-близките ти хора никога няма да им писне да те вдигат, когато си унил, да ти припомнят, че можеш, че си готин, че имаш сила да минеш през всичко. Те са тези, които първи са чели тийнейджърската ти поезия, слушали са опитите ти да свириш и пееш, гледали са нелепите ти танци, забавлявали са се уж до припадък на вицове, които всъщност никак не са им били смешни, разсмивали са те в неподходящи ситуации, казвали са ти, че заслужаваш най-приказния принц, който се очаква да пристигне на своя достолепен бял кон. Казвали са го и винаги ще ти го казват, защото по някакви свои причини те те обичат и живеят в твоя свят почти толкова, колкото и самият ти. Помнят кога и къде си искал да си сложиш пиърсинг, кога и кого си сънувал и после не си могъл да го погледнеш в очите.

Тези хора все още понякога излизат с теб в някой бар, защото имаш нужда да пийнеш и да си поприказваш с някого. Идват с теб на кино и на театър, защото няма кого да замъкнеш, а точно в този момент не ти се ходи сам. Идват, защото са твоите Томи и Аника и когато сте заедно, винаги и всичко е толкова хубаво!

До ден-днешен търпеливо те слушат, когато с нескрит ентусиазъм им говориш с часове за някоя книга, която скоро си открил, филм, който си гледал, статия, която си прочел. Вече често говорите за работа и университет, но някак всичко е същото въпреки годините.

Мислите, че сте големи, но отново си говорите за любовта, уж по-зряло, но със същия детски копнеж в гласа.

Отново се смеете шумно, уж на по-смислени смешки, но всичко е като тогава, защото в душите си още сте деца. И сега дори е по-хубаво, защото заедно сте написали историята на едно дълго приятелство, което през годините е било и дом, и спасител, и учител и ще бъде още много.

Делникът, бързината на деня или разстоянието не могат да посегнат на истинското приятелство, защото то някак винаги съумява да пребъде. Въпреки.

И понякога просто вдигаш телефона и казваш "Ало, минаха няколко години...", но всичко си е същото...