Съпруга по (не)воля

За стереотипите и техните жертви

  • 16.10.2015
  • от Станислава Добрева

Казват, че малките момиченца мечтаят да станат булки. Е, аз лично нямам спомен да съм си се представяла в бяла рокля на 5-6 годинки... или пък на 12-13... или пък на 20... но да приемем, че твърдението е вярно и аз съм скромно изключение.

И така... мечтая си аз да застана пред олтара. Първоначално бляновете са далечни и безобидни – още съм млада, уча, градя кариера, а сватбата е една далечна вълшебна приказка, която ме кара да се усмихвам.

Неусетно обаче идва втора фаза – висшето образование е завършено, работата е приемлива, имам сравнително сериозна връзка. Обаче темата за създаване на семейство е табу. Пак съм млада, пак не бързам, нека поживея, попътувам...

В трета фаза фейсбук започва да прелива от сватбени снимки и бебешки кадри. Няколко момичета от класа са се омъжили, не една и две колежки от университета също са съпруги, даже и наборите от лагера на силния пол преминават в полето на бракуваните. Но има време за мен...

В четвърта фаза нещо се обръща и оставам сама. Нелеп период. Не е много готино да си минал четвърт век и да си необвързан, докато всички, наистина всички около теб са или в сериозни връзки, или в семейни. Нищо де, изживявам новите свободни години като зряла по същия незрял начин. Твърде много партита, твърде много пиене... обаче все не мога да си хвана гадже за повече от няколко седмици. След една определена възраст сякаш всички свестни мъже са заети, а свободните нещо не ги слушат главите... Няма проблем обаче, все ще намеря някого. Не може пък толкова да не е останал един нормален. Нали уж за всеки влак си има пътници?!

Някъде около 30-те съм, а фаза пет вече работи с пълна сила. Неомъжени и необвързани приятелки не само че не останаха, ами започнаха и да се притесняват за мен. Нещо им се е случило, преди не бяха толкова сериозни. Сега говорят за бебешки храни и семейни пътувания за уикенда.

Пробутват ми и братовчеди/приятели, каквото необвързано имат наоколо.

И всички повтарят едно и също: че вече ми е време. Е, мерси, не знаех! Забравили са как сме стояли до късно да обсъждаме мъжете в живота си, търсейки The One. Забравили са колко е трудно да намериш подходяща половинка. Те намериха своята и сякаш изтриха спомените си. Започнаха да повтарят, че трябва да сме по-сериозни, да не реагираме детски и т.н. В какви хора се превърнаха?

30-те отдавна минаха, а семейството ми убедено ме постави в графа „стара мома“. Май така изглежда фаза шест, в която са ме отписали и вече дори не си правят труда да се мъчат да ме сватосват. Срещам негодувание, сякаш аз съм виновна, че биологичният часовник тиктака, а аз си живея живота. Добре, може би са прави... може би наистина съм твърде придирчива. Ето, всеки казва колко е хубаво да създадеш семейство. Колкото и да търся Перфектния, все ще има някакви дефекти. Може би трябва да дам шанс на някого... онзи мъж, с когото излизахме миналата седмица, не беше толкова лош. Вярно, че е на 37 и се хвали с това, че харчи заплатата си за две седмици, но пък има някакъв чар в това – оценява живота, живее на пълни обороти. Или пък онзи, с когото се запознахме, докато чакахме да си подновим международните паспорти – на 39, пътувал къде ли не, работещ за по половин година някъде в чужбина и после живеещ спокойно тук през останалото време. Покрай него може да посетя някои страхотни дестинации...

30-те са в разгара си, а аз съм в компромисна връзка.

Няма накъде, време ми е... Годините минават, пазарът се стеснява, каквото съм избирала – избирала. Трябва да порасна, за да се впиша в социума. Пък и то си е за мен – колкото повече отлагам, толкова повече изборът намалява... а и кой ще ме иска след още някоя и друга година?

Баби, лели, стринки, вуйни, майки и каквото още в родата имам, не просто ме побутва, ами направо ми забива по един ритник, въртейки едно и също като грамофонни плочи. Че ако не сега, то няма кога. Че вече можех да изгледам едно детенце, ама айде, поне сега да хвана последния влак. Не обичам влакове. Но се заслушвам. Замислям. Дали защото са прави, или защото ми е писнало да ми набиват едно и също в главата. Няма значение. Време е. Ще застана пред олтара, но май не си го представях точно така...

Сватба. Всички наоколо греят и си отдъхват, че най-сетне съм се задомила. Че и за мен се е намерил някой. Поглеждам настрани и виждам човека до себе си. И него май не си представях така. Обаче кой ме кара да си губя времето толкова години? Сега вече ще се радвам на каквото има.

Историята е колкото измислена, толкова и истинска. Един събирателен разказ за стереотипите и жертвите, които създават. За белезите – понякога душевни, понякога телесни. За превръщането на едно от най-красивите превъплъщения на жените в задължение. Съпруга по (не)воля. Защото така искат всички останали.

Какво е бил бракът в миналото и за какво го приемаме днес?