ОТВОРЕНО ПИСМО ДО СУПЕРГЕРОИТЕ: И ВИЕ СТЕ ХОРА

Как сте? Какво се случва в живота ви?

  • 04.08.2015
  • от Борислав Димитров
  • снимки: част от проект на Bechet Benjamin

Като бяхме малки, ви обичахме, защото сте големи и силни и се борехте с чудовища, за да спасите принцесата. Имахте коне, доспехи и безгранично Добро в сърцето си. Добро, което магиите и интригите не можеха да надвият.

Винаги успявахте да победите в края на историята и това е нещото, което ни топлеше по-силно от всеки юрган или родопско одеяло.

Не беше важно как се наричате или как мислите, ние знаехме, че сте силни и добри… и ще заживеете щастливо до края на живота си.

Ние растяхме, а вие започнахте да се появявате и по филмите – по анимационните и по другите – „истинските”. С времето стана важно как изглеждате и каква точно суперсила притежавате. Карахме се помежду си чий любим супергерой е по-силен. Харесвахме ви и в същото време искахме да бъдем като вас. А вие? Вие продължавахте да се борите срещу Злото, само че то вече не беше толкова очевидно и предвидимо. Чудовищата все по-често не бяха чудовища, а оръжие и нечии зли намерения. Понякога дори бивахте убивани, но в следващата част по някакъв чудодеен начин се регенерирахте и си отмъщавахте за всичко. Злото просто нямаше шанс.

Продължихме да растем, а вие ставахте все по-сложни. Някои комикси и романи ни казваха, че не трябва да сте съвършени. И супергероите имаха недостатъци, също както и лошите от време на време имаха добродетели. Супергероите можеше да бъдат нагли и груби, а също и да се страхуват. Можеше да бъдат бивши злодеи, които са проумели, че грешат, и решават да минат на страната на Доброто. Можеше да бъдат страхливци, които преодоляват страховете си и стават смели. За нас това беше ново и различно – главен герой, който е несъвършен. Припознавахме се във вашите дилеми, зависимости и страхове. Вашите победи накрая ставаха все по-спорни, но това по някакъв начин ни допадаше, защото бяха някак реални, а не като измислените завършеци на приказките от ранното детство. Започна да ни харесва тази малка горчивина, която остава след края на приключенията ви. Убивахте злия магьосник, но оставаше жив синът му, който да наследи баща си и да се върне да отмъщава в следващия филм.
Като стана въпрос за сина на магьосника – и той с течение на времето ни стана интересен. Не беше той зъл, защото такъв се е родил, а защото вие го направихте такъв. Убихте баща му. Той може и да беше лош човек, но все пак му беше баща.

Толкова дълго бяхме на страната на безусловното Добро, че никой не се и опитваше да разбере често интелигентното и емоционално Зло.

Принцовете отдавна не ни бяха идеали, а злодеите ставаха все по-популярни. И така вие, супергероите, се превърнахте в злодеи, или по-точно те се превърнаха във вас.

Моралните норми в изкуството обаче трябва да се поддържат на определено ниво – не би било справедливо Доброто да не победи Злото накрая, на чиято и страна да беше разказвачът. Затова решихме да размием границите. Кое е Добро в крайна сметка и кое е Зло? Кой го определя? Не научиха ли нас самите опитът и несполуките, че животът не е справедлив? Защо тогава трябваше да бъде такъв в историите? Защо въобще трябваше да се занимаваме с това, кой колко е морален (все едно „моралът” не е измислен от обществото, за да ни контролира… и т.н.), когато е далеч по-интересно, да видим кой е по-интелигентен, хитър, смел или луд. Защо всъщност историята трябваше да има край?

Днес ви гледаме повече от всякога. Всяка седмица в кината излизат поне 3 нови филма с вас. Толкова сме свикнали с присъствието ви, че вече се питаме дали има изобщо някаква мембрана, която ни разделя от вас. Отдавна не сте героите със свръхсилите, както и ние отдавна не сме деца. Вие сте обикновени хора с някои добродетели и куп недостатъци също като нас.

Живеете нашите животи, а ние живеем вашите. Приказките се превърнаха в реалност, но не по начина, по който искахме, когато духахме свещичките на тортата преди доста години.


Защо ви пиша това отворено писмо, уважаеми супергерои? Защото ме интересува как точно искате да ви представим един ден на децата си. Дали да минат по целия път, по който ние минахме, или да им спестим всички илюзии и да им покажем какви сте под лъскавите доспехи. Ако пък им дозираме истината, за да не ги травмираме, в каква точно доза да им я поднасяме? Може ли храбрият принц да бъде и алкохолик и ще бъде ли красивата принцеса винаги вярна на своя спасител? Дали сте заживели щастливо до края на живота си, или сте се развели след няколко години и историята ви е намерила вдъхновение в някой епизод на „Съдби на кръстопът”? Дали децата ви също са супергерои, или са отегчени тийнейджъри, без хоби, ядящи джънк фууд и незаинтересовани от нищо, понеже бащите им са убили всички чудовища в края на краищата?

Моля ви, бъдете така добри и отговорете. Спасете ни от Злото още веднъж, за последен път, в името на някогашната ни наивна вяра във вас.

Ваш любител и поддръжник, Борислав

10 неща, които не наричаме с истинските им имена.