Страната на най-красивите жени на света и на съседа с бормашината

Колко пъти през живота си сте чували репликата „Да не се изложим пред чужденците”, а някога чували ли сте „Да не се изложим пред сънародниците”? Едва ли и ще чуете

0 коментара Сподели:

Михаил Михайлов

Българите обичат да приемат себе си за най-гостоприемните, дружелюбни и сърдечни хора на планетата и да мислят, че едва ли не няма чужденец, който да напуска страната ни и да не ни споменава с добро по света.

Питаме ги на тръгване дали са харесали планините, морето, климата, жените ни, киселото ни мляко, домашната питка на баба Пена за изпроводяк… все едно сме нация от сервитьори и рецепционисти.

Това обаче е с чужденците (освен ако не са бежанци, френски дипломати на летище Варна и „западни колонизатори”, но това е друга неприятна тема), а как сме със сънародниците, роднините, съседите си?

Поглеждам днешните новини: „Пиян мъж преби жена си и двете си деца с чук”, „Столичани се оплакват в общината, че съседка хранела бездомните кучета” и др. Вие си вадете изводите.

Ако това ви е малко, отворете и вестниците и навсякъде ще прочетете за насилието, което ежедневно си причиняваме един на друг, нерядко и с фатален край, а роднините и съседите най-често са запознати със ситуацията и на интервюто за централната емисия новини заявяват: „Да, от години я тормозеше и биеше..” или „Той често пиеше, а като се напие, не мисли какво прави…”.  Но нито един от тези, които казват това на интервюто пред телевизията или вестника, не е сметнал за необходимо да направи нещо, въпреки че е знаел какво се случва, понеже нали „Това са си техни неща, не мога да им се бъркам…” или „Тя, ако е искала, щеше отдавна да го напусне…“ и други подобни.

И ето, излиза, че нито им е трудно, нито ги мързи да се оплакват в общината или на полицията, когато някой храни бездомните кучета, не вдигне лайното на кучето си, паркира на тротоара или не дай боже вдига шумно парти, когато си празнува рождения ден, обаче когато чуят писъци на жена или дете, „Това си е тяхна работа, не мога да им се меся”. За съжаление такова е криворазбраното ни гражданско общество.

От друга страна и на кого да се оплачат? В България няма институции, които да се грижат за подобни случаи, голяма част от делата за домашно насилие не стигат до съда, а тези, които стигат, рядко получават справедлива присъда.

Кварталните полицаи са заети да се занимават с жалби за котки, кучета и „опасни” улични музиканти, а социалните служби са пълни с кадри, които работят по стари методи и си служат с неадекватни закони.

Всичко на всичко порочният кръг се състои от некомпетентни или безотговорни социални работници от различни служби, които уж  трябва да работят в полза на гражданите (с цялото ми уважение към един-двамата, които наистина го правят) и апатични хора, които поради материалната си бедност едва успяват да се справят със своите проблеми или пък поради духовна бедност липсва достатъчно съпричастност към другите освен към себе си. Кой знае, някой ден вероятно ще разберем, че кой ще ползва междуетажната площадка, може би не е най-важното нещо в панелния ни микрокосмос.

А може пък и да спрем да се опитваме да впечатлим чужденците, които преминават транзитно през страната ни. Да спрем да им раздаваме ордени „Стара планина”, все едно са флаери „за спомен” от България, и да пренасочим тази енергия, за да помогнем на тези, които живеят близо до нас. Да отличим нашите герои, които, сигурен съм, все още се намират някъде измежду съседа с бормашината и съседката с котките. Знам, че е по-неприятно и по-малко лъскаво, но в дългосрочен план сигурно е по-изгодно.

И още за криворазбрания патриотизъм тук.

Сподели:
Коментари

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *